За Дряново

Учебното дело преди Освобождението

Изглед от старо ДряновоВ мрак, в безпросветност и невежество е тънел българ­ският народ векове наред през турското робство. След нане­сения му страшен удар от османските поробители се сложил кръст на онова просвещение и духовно развитие, което виж­даме през Първото и Второто българско царство. И само тук-там останали да блещукат като искрици в мрака, покрай църквите и манастирите, така наречените килийни училища. С настъпването на новите времена обаче, особено след раз­витието на занаятчийството и организирането му в различ­ни еснафи, се родила и нуждата от по-голяма просвета и по-високо учение за децата.

Така било и с Дряново. В него също дълго време нямало училище. Дряновци били „безкнижни“. Пък и в началото на робството не им било до това, да мислят за училище, кога­то едва съществували.

Ала по подобие на други градове и села, в Дряново още от XVII век се открило килийно училище, в което някои гра­мотни калугери от близкия Дряновски манастир обучавали децата на Наустницата и Псалтира. В манастира също има­ло от много старо време килийно училище. Всички ученици учели в една стая, като насядвали на дъски, краищата на които били подпрени с колчета и камъни. Цялото обучение на малките дряновчета през XVII и XVIII векове се състояло в това, да се научат учениците да четат църковни книги, да пишат и пеят в църква и да знаят по няколко молитви на­изуст. За по-високо образование тогава не можело и да се мисли.

Но дошло време, когато това учение, този курс от Наустницата до Светчето, „Аз-буки-веди-глагол-добро-ест“, не мо­жели вече да задоволят предприемчивите дряновци и те по­искали да си уредят истинско „високо училище“. По-замог­налите се еснафлии и търговци от Дряново, които имали връзка с други напреднали градове и с чужбина, поискали де­цата им да знаят повече. Минало времето, когато дряновци се отнасяли с „небрежение“ към училището, по думите на един дописник. Така, въпреки трудностите, в Дряново от ра­но, още с подема на занаятите и организирането на занаят­чиите в сдружения – еснафи, се сложило началото на про­светното дело. В началото на XIX в., от 1819 г., в града вече имало редовно училище с по-висока наука от килийната. Съ­ществуването на това училище, вече не килийно, а в самостоятелно училищно здание при църквата „Св. Никола“, се потвърждава и от едно сведение, дадено от местния свеще­ник на владиката в Търново в началото на 1823 г.

Като един от първите дряновски учители в началото на XIX в. е запомнен руският монах Дионисий. Все в начало­то на XIX в. учител в Дряново е и поп Рачо, който после се покалугерил, та от 1824-25 година срещаме името му като игумен на Дряновския манастир. Негова е бележката в един църковен миней за идването на русите и достигането им до с. Мусина през 1811 г. Вероятно след него бил учител Хри­сто Димов. Останал е един простонароден дамаскин, преписан лично от Димов през 1826 г., а след Освобождението подарен от писателя дряновец Стефан Руневски на Народната биб­лиотека в София. Дамаскинът съдържа 6 указания, написа­ни на 30 листа. Съставителят му е оставил следната бележ­ка. „Да се знае кога писах аз Христю Димов тоя дамаскин. Писах с моя грешна ръка да прочитам пред хора, да слушат, да се молят Богу за спасение. 1826 лято, месец мая.“ По ези­ка на дамаскина и преписката личи, че Хр. Димов е бил чо­век с по-голямо образование. Изглежда, че редица от пър­вите учители, учителствували не само в Дряново, но и другаде, като Димитър Куция, Георги Иванов, Даскал Денко и др. са били негови ученици. Даскал Христо Димов бил за­местен от даскал Димитър Куция, син на свещеник, пак ро­дом от Дряново. Даскал Димитър учителствувал в градеца до към 1830 г. Защото на следващата 1831 г. го виждаме вече учител в Търново, където открил първото българско учи­лище. Тук бил привлечен за учител от игумена на Преображенския манастир   до Търново, отец Зотик.   известен като възобновител на този манастир и радетел за опазването на българската народност. Отец Зотик осигурил една къща в Тър­ново за училище и даскал Димитър събирал отначало само няколко деца да ги учи на български, но после тяхното чи­сло достигнало до 100. С отварянето на българско училище в Търново се нанесъл удар на гърцизма, защото дотогава бъл­гарите в тоя град били принудени да изпращат децата си в гръцко училище. Тогавашният гръцки владика Иларион раз­брал, че даскал Димитър от Дряново със своя български бук­вар ще му мъти водата и затова още на другата година хвър­лил средства за разширяването на гръцкото училище и се опитал да привлече повече българчета. Но делото на даскал Димитър пуснало дълбоки корени в Търново и вече не мо­жело лесно да бъде изкоренено. Така, двама дряновци учи­тели – даскал Димитър в Търново и отец Максим Райкович в Лясковец нанесли не малък удар по гърцизма в тоя край. Десетина години след Димитър Куция към 1842-43 г. в бъл­гарското училище в Търново бил учител друг дряновец – Георги Иванов.

Към 1835 г. в Дряново станал учител даскал Денко поп Николов, който ни е оставил в дневника си интересни данни за Велчовата завера и за други събития в родното му място и в Турската империя. Той бил много културен и издигнат за онова време учител, макар че най-напред работил като обущар. От запазения му дневник и бележките, които цити­рахме, се вижда, че е владеел гръцки и турски език, че е пре­давал аритметика на учениците си и обичал стихове. В днев­ника му има преписани няколко стихотворения на любовни теми и такива с патриотичен характер, от Петко Р. Славей­ков и от други тогавашни стихотворни. Даскал Денко учителствувал повече от 40 години, като след 1858 г., вече въз­растен, когато дошъл за главен учител Христо Максимов от Сопот, станал учител в едно махленско училище. Синът му Теодосий (Досю) Денкович след Освобождението завещал голяма сума пари за откриването на техническо училище в Дряново. За съжаление завещанието му не било изпълнено. В същото време, когато учителствувал даскал Денко, в ма­халата Гилей бил учител и даскал Рачо, сакат с двата си крака.

Съществуването на училището в Дряново още в начало­то на XIX век се посочва и от Неофит Бозвели в книгата му „Краткое политическое землеописание“, печатана в Крагуевац, Сърбия през 1835 г. Неофит Бозвели пише, че в Дряново има „просто училище“, в смисъл на обикновено, не класно учи­лище. Тогава (1833-34 г.) както изнася Бозвели в същата си книга, по-добре уредени „Добропорядочни славянобъл­гарски училища“ имало в Шумен, Елена, Плевен, Враца, Етрополе, Троян и Свищов. В Дряново и Трявна училищата били обикновени, „прости“. От тия времена датира и осно­ваването на училища в някои други градове: през 1819 год. било открито взаимно училище в Котел; през 1826 г. в Кар­лово, 1827 г. в Горна Оряховица, 1828 г. в Смирна – в Мала Азия. Обаче в тия училища преподаването се водело на гръц­ки език. Затова значението на училището в Дряново, макар и „просто“, както го нарича Неофит Бозвели, е голямо, не само защото е било създадено още през 1819 год., а защото отначало до край си останало чисто българско училище. Няколко години по-късно, през 1843 г., съществуването на това училище е констатирано и от руския професор пътеше­ственик Виктор Григорович, който обикалял България и ми­нал и през Дряново. Той намерил тогава в цялата страна едва 42 училища, от които 26 в Северна България и 16 в Тракия. Едно от тия училища е видял в Дряново.

Заедно с даскал Денко поп Николов, или почти едновре­менно с него, в Дряново учителствували и други учители: даскал Иван Дончев от 1840 до 1847 г. (той бил черковен пе­вец); Петко Василев Грухалката от 1840 до 1847 г., Генчо Грозев от 1847 до 1857 г.; друг даскал Генчо учител и певец в църквата „Св. Богородица“; Стоян Попов (1852 г.), учи­тел Иванчо от Казанлък (1852), даскал Стефан през 1857 г.; Нейко Рачев Койчев (роден през 1830 г. и починал през 1913 г.); поп Михаил и др. Наличието на толкова много учители се обяснява с обстоятелството, че се открили още две махлен­ски училища в Дряново. Някои от тях учителствували по-продължително време, други по-малко, в зависимост от това, дали са ги „спазарявали“ от училищното настоятелство. Да­скал Нейко Р. Койчев (баща на генерала от руската армия Михаил Койчев) учителствувал малко време след Кримска­та война и после се отдал на търговия. Учител в една от ма­халите към 1852-53 г. бил и даскал Цонко поп Иванов, ба­ща на генерал Иван Цончев. Преди Освобождението в една от махалите е бил учител и Георги Иванов Джеврев, брат на загиналите през 1876 г. в Дряновския манастир въстаници от четата на поп Харитон и Бачо Киро, Нено и Панайот Джевреви. Същият след Освобождението станал свещеник. Пак преди Освобождението от 1859 до 1868 г. тук е бил учител и друг дряновец Генчо (Георги) Николов Бузев. Той е оставил един интересен ръкописен учебник „Писменик по търговски сочинен ясно по български“, написан през 1859 г., който се намира сега в Търновския окръжен архив. Преди и след Ос­вобождението били учители и даскал Драган и даскал Пе­ньо. Освен училището в средната махала, което било основа­но още през 1819 г. и дълго време било най-уреденото, в ос­таналите махали Боюв яз и Гилей също имало училища. Те били в частни къщи или в църковни помещения и на по-ни­ско стъпало на обучението.

Ала и в този си вид, макар и в по-напреднала степен, в сравнение с килийното, училището в Дряново все още не задоволявало нуждите на дряновци. Учителите отначало били слабо възнаграждавани, затова покрай обучението на деца­та се занимавали с някакъв занаят. Най-напред учителят бил хранен от населението и му плащали по един грош месечно за обучението на децата. После, когато училището се подоб­рило, всеки ученик започнал да плаща по 1 лира на година, нещо като такса, и бил длъжен да носи в училище всяка сут­рин през зимата по едно дърво за отопление. Парите съби­рало училищното настоятелство и вече то плащало на даска­ла, според това, как, с каква заплата е условен, но вече без да го хранят учениците. Например училищното настоятел­ство на средната махала, състоящо се от десетина души, към 1874 год. изплащало на учителите ежегодно по 14-15 000 гроша.

През 1840 год. дряновският пръв чорбаджия и богаташ х. Пенчо Георгиев, подтикван от населението, се заловил и построил на свое място и със свои средства едно голямо за времето си училищно здание. Но като разбрал, че няма да има „печалба“ от тая работа, взел си зданието отново, а уче­ниците трябвало да се връщат пак в старата, непригодна ве­че ограда към църквата „Св. Никола“. Като видели това, пък и като не очаквали друго от чорбаджиите си, през 1844 год. десетина души от по-заможните занаятчии от Дряново дали до 5000 гроша всеки един, събрали още средства и от останалото население – всеки давал колкото му стигали си­лите – и издигнали още през същата година, на мястото на старата сграда, пак в двора на църквата ново училище за децата.

Макар че училището в Дряново през първата половина на XIX в. да не било вече килийно, то си оставало все още на­чално, „просто“, защото в него не било още въведено по-разширено обучение, както в някои други училища из страната. Но и в тази си форма, началното училище изиграло значи­телна роля за духовното издигане и просвещаване на дрянов­ци. Трябва да се отбележи още едно съществено обстоятел­ство – че училището в Дряново се създало и докрай си оста­нало чисто българско. Тук никога не станало въпрос децата да се учат на гръцки, да имат гръцко училище както други чисто български селища. За гърчеене в Дряново и дума не можело да става, въпреки не един опит на фанариотските владици поне в черквите да се чете на гръцки. Коравите балканджии българи от Дряново, които винаги си говорили на наречие „чисто балканско-българско“ по израза на един до­писник от 1859 год. не допуснали никога такова нещо – да направят децата си, както напр. в Търново – гръцки възпи­таници. В този смисъл училището в Дряново спомогнало още повече да укрепне българският дух и за запазването на род­ния език.

Колкото и да било „просто“ училището в Дряново, то до­принесло за ограмотяването и пробуждането на книжовни ин­тереси в голям брой дряновци. Много от тях още в тази ран­на епоха станали учители и свещеници, както в своя град, така и на други места. Напр. през 1825 год. като един от пър­вите учители в с. Самоводене В. Търновско е бил даскал Кой­чо от Дряново, през 1843 година в училището в Търново бил учител даскал Георги Иванов от Дряново (после свещеник в църквата „Св. Константин“ в Търново). След завършването на училището у мнозина се породила потребност и от друго четиво. Това личи от значителното число дряновци „спомоществователи“ и абонати на различни български книги, издавани преди Освобождението. Например, още през 1833 година 19 жители на Дряново се записали за абонати на книгата „Арит­метика или наука числителна“, от Христаки Павлович, учител в Свищов, издадена в Белград през 1833 год., с която се по­твърждава и светския характер на училището. Понеже това е първата книга, в която личат имената на спомоществователи дряновци, ще ги посочим по именно: Генчо Тодоров, Поп Ва­сил, поп Йоан, поп Христо, поп Съби, поп Панайот, поп Кольо, Христо Петров, Кольо Мянков, Колчо чорбаджи, Ганю Газурков, Стойчо Илиев, Колчо поп Недялков, Косьо Манойлов, Станчо Мянков, Ганьо Стайков, Дончо Налбант, Цочо поп Йоанов. През 1840 год. 27 дряновци станали спомоществователи на книгата „Мясецослов или календар вечний“. В много други книги като: Книга нарицаема Митарства“. Две советователни слова“, „Разговори за сордечно и душевно образование’“; „Цветособрание“, „Критически издирвания за историята Блъгарска“ от Ю. И. Венелин и т. н., печатани през 1843, 1845, 1847, 1852, 1853, 1856 и други години, та дори до само­то Освобождение, накрая в списъка на хората, дали средст­ва за издаването им като радетели за българската книга, се четат имената на много дряновци Следва да се отбележи още едно обстоятелство. Не само живеещите в града дряновци, но и тия, които са завършили тукашното училище и са се пръснали по различни селища в страната и в чужбина в търсене на препитание, се интересу­ват от българската книга. Такива спомоществователи, родени в Дряново, а живеещи в други градове и села могат да се по­сочат много, което показва не само тяхната просветеност и интереси, но и разпръскването на дряновци далеч от родното им място. Ще споменем някои от тях. Георги Иванов, учител в Търново – 1843 год.; Янко Петров – търговец в Букурещ през 1858 год., абонирал се за „Търновско ръководство“; Ян­ко Христов Дряновец – учител в Ловеч, 1858 год.; Христо Пеньович Дряновчанин – в Браила (1843 год.), отец Максим Райкович – в Лясковец – 1843 год., Стефан Кантарджи Дряновец в Търново (1843 год.); братя Петър и Димитър Ганюви, живеещи в Габрово (1843 год.) и много други.

Показателно е още едно явление. Към книгите, към просве­щението, проявяват интерес не само учителите, свещениците и по-богатите граждани, но и обикновените хора, особено за­наятчиите. Напр. за книгата „Две советователни слова Плутарха“, издадена през 1845 год. в Белград, спомоществователи от Дряново освен чорбаджиите х. Пенчо поп Гергев „епитроп школски“, Станю Чорбаджи Лавчи, х. Пенчо х. Пеньов и др. първенци, са и занаятчиите: Петър Савчов – терзия, Бончо Кольов – гайтанджия, Стоян Савчов – кюркчия, Три­фон Цоньов – папукчия, Стоян П. Пенчов – бояджия, Недко Бояджи, Цоньо Мандаджи и др. През 1858 год. за друга книга, заедно с 35-те души спомоществователи от Дряново са и: Атанас Пеньов Мутавчи, Рачо Неделков – Папукчи, Пенчо Димитров Мутафчи, Косьо Лазаров – бояджия и т. н. Тър­сенето на книги от еснафите показва не само обикновена гра­мотност в тях, но и по-дълбоки интереси към четивото, жела­ние да знаят повече за света, отколкото е могло да им даде училището със своите елементарни уроци. За техните интере­си говори и различието в заглавията и темите на книгите, за които дряновци стават „любородни спомоществователи“: „Общое землеописание“ от Константин Фотинов, печатана в Смирна през 1843 год.; „Тръговско ръководство“ – Цариград 1858 год. „Писменица на славянский език“ – Белград – 1847 год.; „Приказки или нравоучителни примери“ от отец Матей Преображенски Миткалото, Русе 1872 год.; „Евангелие поучител­но“ – Нови Сад 1856 год.; Уроци по българската черковна история“ от Р. Каролев – Цариград, 1875 г. и т. н. За популярността на дряновското училище, което все по­вече се утвърждавало като център на просвета и национал­но възпитание, и съумяло да запали в своите ученици любов към просвещението, говори и следният факт. Редица автори и съставители на книги, частни лица или общества от раз­лични места, подарявали книги, специално за училището и учениците му. Напр. авторът на книгата „Детинское прибавление“, издадена през 1852 год., Емануил Васкидович, изве­стен учител в Свищов, подарил на училището в Дряново 10 екземпляра от същата. Издателят на книгата „Водач по пътя на, живота“, отпечатана във Виена през 1870 год. подарил „на бедните прилежни ученици в Дряново“ – 6 екземпляра. Авто­рът на книгата „Разговори за сердечно и душевно образова­ние“, отпечатана през 1847 год. в Белград, подарил на Дря­новското училище (и на други 30 училища в страната) 5 ек­земпляра. „Плевенското общество“ в Плевен също подарило на дряновското училище 10 екземпляра от книгата на Ем. Васкидович „Детинское прибавление“. Преводачът на книгата „Разговори между двама християни за православието на из­точната църква“; (1862 год.), архимандрит Софрони Хилендарски, подарил на училището в Дряново и колибите му 30 екземпляра. Между спомоществователите на различните кни­ги, често може да се срещне и името на самото училище или имената на учителите, които предплащали по един-два екзем­пляра за себе си и за училището.

Най-после спомоществуватели на книги били и голямо чи­сло ученици от Дряново. Например през 1845 год. за книга­та „Две советователни слова Плутарха“ се абонирали „уче­ници в школото“: Меню Илиев, Пеню Станюв, Пенчо Нико­лов. Станю Ганчев, Иванчо Недков. Тоя факт подсказва и друго – че дряновското училище не е килийно училище и не се учи само панакидата и светчето, а е на по-висока степен на развитие. Както се изнася в юбилейния сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската – Априловска гимназия (1900 год.) „по примера на габровското училище, основано през 1835 год., такива се откроиха в скоро време на много места в Северна и Южна България – Дряново, Тряв­на, Търново, Лясковец и т. н., като се реформираха дотога­вашните килийни училища, непревзети от гърците или като се откриха нови“. Ученици-спомоществуватели от Дряново сре­щаме и по-късно – през 1861 год., когато бил учител Хр. Максимов – 8 души; през 1875 год. – между които и Михаил Бойчинов; през 1857 год., когато бил учител Стоян поп Ива­нов и т. н.

Дряновци се отзовали с помощи и при основаването на Българското книжовно дружество (сега БАН) в Браила. Между селищата в страната, които посетил Васил Д. Стоя­нов, един от основателите на дружеството за събиране на по­мощи, било и Дряново.

С течение на времето в града нараствал и интересът към различните периодични издания – вестници и списания. Та­ка напр. през 1874 год. в Дряново се получавали 5 броя от списание „Читалище“, 5 броя от вестник „Право“, един брой от вестник „Турция“ и т. н.

Развитието на дряновското училище продължавало. Дош­ло време, когато „простото“ училище, с по-малко образовани учители, вече не можело да задоволи местните хора. Само 2-3 години след Кримската война, през есента на 1858 год. по примера на „епархиалния град“ Търново те си довели „по-способен“ учител. Желанието и старанието им било училище­то „по взаимоучителния ред да го подредят“, т. е. да се пре­подава в него по взаимоучителната метода, както пише един дряновец, дописник на в. „България“ от 30 март 1859 год. Още същата година дряновци решили, че трябва да се строи „по-обширно“ здание за училището, макар че имали построе­ното училище само от преди няколко години, от 1844 год. То­ва тяхно намерение обаче не се изпълнило веднага.

Учителят, който бил доведен през 1858 год. в Дряново бил Христо Максимов, един „похвален момък“ от гр. Сопот, за­вършил Пловдивското училище. Той се заел „със сърце и пла­менна ревност да заслужи довереността на селяните и да об­разова техните младежи“. Буден учител, чичо на обезсмърте­ния от Иван Вазов в романа му „Под игото“ дякон Викентий от Сопот, Христо Максимов през 1858 год. поставил основите на дряновското класно училище. Той преподавал география и френски език. Максимов бил един от първите учители в Бъл­гария, които използували за нуждите на обучението географ­ски атлас. Фактически училището в Дряново станало „класно“ едновременно с габровското, което до 1857 год. било ос­новно и в него също се преподавало по взаимоучителната метода.

По същото време, през 1859 год. се притекъл на помощ на дряновското училище и известният български възрожде­нец Захари Княжевски. Той подарил на училището „една малка библиотека от стотина части разни списания“, „доста голяма жертва от такова честито лице, а за нашето оскъдно училище, неоценена под арка“, както се изразява благодарний дописник от Дряново.

Учител и черковен певец в продължение на 30 години, до 1889 год., починал през 1892 год.. Христо Максимов оставил трайни следи в града като просветител и ратник за освобож­дението на България. За да подобри обучението на учениците, той въвел най-напред звуковата метода на преподаването, а после прилагал и други методи и форми на обучение. Височък, с полунаведена глава, с рошава брада, строг и винаги замислен, уважаван от всички, Максимов заработил при мно­го лоши условия и оскъдица. Но любознателността на децата от Дряново, интересът, който проявявали родителите към уче­нието им, го карали да превъзмогва всичко и да постигне до­бри резултати. Той бил инициатор за чествуването на деня Кирил и Методий в Дряново на 11 (24 май) като голям национален празник. Първото сведение, което имаме за орга­низиране на тържество, посветено на солунските братя, е от 4 юни 1870 год. Празнували обаче само учениците. Въпреки желанието на Максимов, жителите на града не уважили то­зи празник, но празнували на другия ден на 12 май празника св. Вартоломей. На св. Кирил и Методий, „преди да изгрей слънцето, преди да се извърши божествената литургия в църк­вата, с една реч, без да отидат на църква, жените с мотики на рамо и с цедилки на гръб, натоварени с ядене за цял ден, ра­ботеха и копаха тъй бързо да свършат работата, без да замрък­нат“, – се оплаква в дописка до вестника на П. Р. Славей­ков в Цариград – „Македония“ Хр. Максимов, а св. Вартоломей се празнувал „за да не вали град“. На 12 май в Дряново не работили – „нито дюкяните отваряха, нито пък по кърска работа излязоха“. С огорчение, с явно подмятане по адрес на поповете и чорбаджиите, Максимов заключава, „такива са тука законодателите и толкова преценяват празниците бъл­гарски“.

Освен училището, в което бил учител Христо Максимов, продължили да съществуват и махленските училища. Но към края на робството средномахленското училище, като класно, станало централно за града и привлякло много ученици и из­искало за неговите нужди пак да се построи нова сграда.

Разцветът на просветното и учебно дело в Дряново обаче настъпил към 70-те години на миналия век и е свързан с име­то на известния възрожденски учител и революционер Радко Радославов

Радко Маринов Радославов бил един от най-образованите и интелигентни български учители преди Освобождението. Той е роден през 1841 год. в с. Златарица, В. Търновски ок­ръг. Отначало учил в местното училище, но това не го задово­лило. И въпреки че родителите му не го пускали да учи повече, отишъл на 18 декември 1852 год. в Елена да учи при „учени даскали“. В еленското училище прекарал 3 и полови­на години, после учил в Търново, Шумен и Пловдив, където научил гръцки език. По препоръка на търновския търговец и книжовник Пандели Кисимов и с ходатайството на англий­ския мисионер протестантин в Търново д-р Лонг, Радко Ра­дославов през 1861 год. със сина на П. Р. Славейков – Ив. П. Славейков и с още едно българче били изпратени да учат в английски колеж на о-в Малта, английско владение в Сре­диземно море. А преди това от 1858 до 1 август 1859 год. той следвал в Прага, тогава в Австро-Унгария, висшата пражка педагогическа школа, където изучавал история, география, френски и немски езици. След завръщането си от прага през 1859 год. се установил в родното си село и престоял там като учител две години, до за­минаването си на о-в Малта през 1861 год. На този остров прекарал в учение още 2 години. След завръщането си в България през 1863 год. станал учител в Ляско­вец, после, през 1866 год. в Горна Оряховица; през год. в  Тулча,  през год. пак в Горна Оряховица. От есента на 1873 год. той се преме­стил в Дряново. Тук Рад­ко Радославов развил за­бележителна дейност ка­то учител, читалищен де­ятел и революционер, до бурната 1876 год. В на­вечерието на битката за Дряновския манастир, където била обградената чета на поп Харитон и Бачо Киро, Радко Радославов бил арестуван ка­то председател на местния революционен комитет и хвър­лен в търновския затвор. Към есента на 1876 год. бил освободен от затвора и станал пак учител в Гор­на Оряховица. Веднага след освобождението на тоя град, на 17 юли 1877 год. бил избран за председател на градския общински съвет – кмет на Горна Оряховица. По­сле бил съдия в Добрич, учител в гимназиите във В. Търново, Разград, Свищов. През 1878 година издал книгата „Следствия от Кримейската (Кримската – П. Ч.) война 1854-1856 годи­на“, а по-късно и книгите „Тържествено възпоменание за ос­вобождаването на Търново от генерал Гурко“, „Руските стремления“, „Церквата Света София“. Починал през 1894 година.

Когато Радко Радославов бил учител в централното учи­лище в Дряново, в него и в училищата из махалите около града, се събирали около 940 ученика. Освен в Дряново има­ло училища с по един учител и в по-далечните колибарски ма­хали и селца: в Катранджии, Косарка – от 1865 год., Каломен – основано през 1806 год., Караиваница – 1870 гад., Керека, Бочуковци от 1851 год., с учител Георги Пенчов, Игнатовци, Българените – от 1866 год., Ганчовец – съществувало от 1826 год., Длъгня – 1867 год., Геша – от 1838 год., Пърша – от 1861 год., Буковец, с общо 490 ученика. Само в града имало над 450 ученика, в средната махала 270 уче­ника, в Гилей – 80, в Боюв яз – 100 ученика. В сп. „Ръково­дител на основното учение“, издавано в Букурещ, кн. 6 от 15 март 1874 год. Радко Радославов прави едно интересно изчисление и анализ на просветното дело в града през учеб­ната 1873-1874 год. Той пресметнал, че в Дряновска нахия имало българско население с 2137 венчила (семейства). Всяко семейство се състояло средно от 5 души, или всичко 10 685 жители българи. От тях имало 940 ученика момчета и мо­мичета, или на 11 жители единият бил ученик. В самия гра­дец Дряново имало 2450 жители, или по един ученик на 6 жители. А в махалите съотношението било: един ученик на 15 жители. Горещ патриот и радостен от постиженията на Дряново в просветно отношение, Радославов не се побоял да сравни положението на учебното дело в тоя град със САЩ, Германия и Италия. Докато в САЩ тогава се падало един ученик на 5 жители, е Саксония 1 ученик на 7 жители, в Прусия – 1 ученик на 8 жители, то в други европейски дър­жави образованието било доста no-назад. За да илюстрира мисълта си и обоснове своята теза, че Дряново, макар и в поробена България, пак не е след европейците, той сочи и положението в Италия, като използувал авторитетни, офи­циални италиански статистически сведения. Областта Сондрьо в Италия била на първо място по това време в просве­щението в тази страна: имала един ученик на 6 жители, в областта Торино – 1 ученик на 7 жители, областта Навара – 1 ученик на 8 жители, в областта Генуа, Милано, Верона и други по 1 ученик на 14 жители, в областта Неапол и в Си­цилия по един ученик на 50 жители. И заключава: „Като направим едно сравнение, ще намерим, че Дряновското ок­ръжие, ако се турят още по-големи грижи за народното просвещение, скоро ще хване да се мери с най-просветените европейски места и че същият градец Дряново надминува всяка европейска земя и малко му остава да достигне резул­тата, когото има най-просветената земя от Америка.“

В същата статия на Радославов се прави и анализ на причините да се достигне до това действително голямо по­стижение на Дряново при условията на робството. Той пра­вилно е подчертал невиждания интерес към училището от страна на българите в околността и настъпилата най-сетне осъзната необходимост и разбиране, че училището е изклю­чително важно нещо за тях и децата им. И докато в мина­лото, въпреки че то съществувало от отдавнашни времена, в града се появявало „небрежие“ към училището, сега вече имало натиск за него. Нека цитираме още веднъж Радко Ра­дославов: „Виждаме, че когато в другите царства родители­те се наказват с глоба, ако не си проводят децата на учи­лище, у нас без това насилие, българина си познава полза­та и от само себе си провожда челядта си на наука. Наро­дът си изпълнява длъжността. Остава му сега да чака пол­за от училището. А тая полза се придобива от добрия ред в училището.“

Схванали веднъж ползата от науката и учението, дрянов­ци се втурнали да откриват училища, да пращат децата си там, да търсят средства за издръжката им. Докато през 1834 год. в Дряново имало само едно училище, към църква­та „Св. Никола“, то през 1872-73 год. всяка от трите град­ски махали имала по едно училище с по две отделения, за­бавачница и основно училище с по двама учители. В сред­ната махала, където било главното училище, имало и жен­ско училище с една учителка, открито през 1869-1870 год. През същата година в трите училища имало 7 учители и 400 ученика. По-късно в града вече имало 6 учители и една учи­телка, които получавали заплати общо 33 500 гроша годиш­но за труда си.

В главното училище в средната махала, където освен първоначалните подготвителни отделения (предучилищна възраст) през 1874 год. имало още два класа. В тях се изу­чавало българска граматика, гражданско землеописание, все­обща история, катехизис, физика, естествена история, сла­вянска граматика, числителница (аритметика), краснописание, френски и турски езици. В девическото училище моми­ченцата освен на четмо и писмо се учели на ръкоделие, на шиене и „друго, щото е потребно на жените“.

Общо в Дряново през 1874 год. имало три мъжки и жен­ско училища. Разбира се, могло е да не се откриват 3 училища в града, а да се създаде едно голямо и модерно учи­лище. Но тогава всяка махала теглела за себе си, в резул­тат на чорбаджийските ежби и борби кой да командува гра­да. Понякога имало нападки и лично към учителите, и меж­ду самите учители. Напр. една анонимна дописка от 31 ав­густ 1872 год. напада учителя Христо Максимов с най-ост­ри думи: „У Дряново се е загнездил един даскал дръвник, който се мъчи от няколко години да наведе дряновските гла­ви, но не може, защото неговата глава е липова …“ През 1874 год. Христо Максимов пак е критикуван в списание „Училище“, че пречел на обединението на училищата в града.

В един ръкописен вестник „Дратуна“, издаван преди Ос­вобождението в Дряново и запазен до 1904 год., даскал Хри­сто Максимов бил също критикуван. Той пък наричал свои­те противници „шарлатани“.

От това време – към 1870 год. е останало от същия в ръ­копис описание на Дряново. В него се изнася, че в града има население около 3000 души в 3 махали. В горната махала се намирало едно мъжко и едно девическо училище. В тях уче­ли 2 учители: . . . с богословско образование и 1 „прост“ учи­тел. „Простият учител бил поставен да наблюдава малките ученици, „дето са по 5 години“, т. е., които учат 5 години в училище, което е равно на първоначалното образование. „А богословският учител „наглеждал“ по-големите ученици -класните, „по 7-8 години“ и им преподавал зоология, бота­ника, география и черковно пеене. А на момичетата препода­вали история, граматика и пр. В средната махала имало 3 учители – 1 главен, 1 взаимен и 1 учителка взаимна. В дол­ната махала имало 2 учители. Христо Максимов е оставил недовършен ръкопис и от 10 май 1873 год., в който разказ­ва за раздорите в Дряново, като спънка за напредъка на училищата. „Докога тези раздори, тези честолюбия и интри­ги ще царуват в тебе, о драго ми Отечество“ – пише той. И продължава: „като резултат на тия раздори в Дряново ще видим променяването начесто на учителите, разстроение на читалището им …“.

От друг негов ръкопис се узнава, че сред идването му в Дряново през 1858 год., той е реформирал образованието, разделил учениците на групи, от които образува по-горни отделения. В едно заявление след Освобождението до Мини­стерството на народното просвещение (от 1883 год.) Христо Максимов разказва за своята дейност по време на църков­ната борба, за грижите му по патриотичното възпитание на българите и как два пъти бил оковаван във вериги и хвър­лян в тъмница, което разклатило здравето му.

Оценявайки значението на просвещението, един допис­ник от Дряново осъжда местните ръководители – чорбад­жиите, които правели каквото си искат с обществените сред­ства и ги укорява, че тия средства не са давани на училища­та, а за църквата. Думите му и днес звучат, ако не атеистич­но, то поне съвременно, с необикновено разбиране каква полза може да допринесе училището. Ето какво пише той на 19 август 1872 год. : „Пожертвуването на това количест­во (има се предвид употребата на една значителна сума – П. Ч.) зарад созиждане на великолепни черкви, ако са е било употребило за поддържане на училищата в добър ред, това количество щяло да допринесе доста голяма морална полза на населението, което щеше да възпитае достойни си­нове на Отечеството си, и за 20 години например щеше да се освободи от омразните невежество и простотата.“

През 1872 год. дряновци започват да строят едно голя­мо училищно здание „за централизование на всички други училища в едно“. Тогава се поставя и въпросът да се сложи край на съперничеството между махалите и да се карат за учители и училища, без да .имат понякога и най-необхо­димите средства. Тогава се предлага да се „състави общи ка­питал, от който да се поддържат сички училища, без да се гледа на махала“. Инициативата за построяването на ново­то училищно здание, което вече било на довършване, при­надлежала на средномахленци, които събрали за целта по­вече от 2000 лири. Обединяването на училищата действител­но станало още същата година и дало възможност да се от­крие класното училище, а в махалите останали само първо­начални училища.

За любознателността на дряновци и жаждата им за уче­ние говори и следният случай. По едно време в първи клас на дряновското мъжко училище имало като редовен ученик един възрастен човек към 45-50 години. Този човек, дядо Колю му викали, бил много години учител по селата, но ста­нало въпрос, че той няма образование и селяните започнали вече да не го искат за учител. Тогава дядо Колю решил, ма­кар и на стари години, да стане „учен даскал“. Принудил се да се запише ученик в класното училище в Дряново наред с децата. А в класа му имало много палавници, които го из­дебвали, когато четял на чина си и отскубвали по едно ко­съмче от прошарените му мустаци, за да си ги трият под но­совете, та и на тях „да пораснели мустаци“.

Много интересен е фактът, че в Дряново, може би за пър­ви път в България, към трите махленски училища били от­крити и забавачници, за деца от 2-7 години, далечни пред­шественици на днешните детски домове и градини, на гру­пите за предучилищно възпитание, които сега са създадени в училищата.

Училищата в околните дряновски селца и махали в оно­ва време не били добре уредени, учителите им били „наустничари“ и имали заплата по 1500 гроша годишно, но все пак изиграли положителна роля в просвещаването на колибарите, пръснати из Балкана. За развитието на училищното дело по околните махали и селца помагала и Дряновската общи­на. Това се вижда и от едно нейно писмо до Търновската бъл­гарска община, написано на 16 август 1867 год., с молба и търновци да дадат помощ за съграждане на училище в близ­кото до Дряново селце Длъгня. Писмото е подписано от Ико­ном х. п. Васил, х. Сава Иванов, х. Пенчо п. Георгиев. Тек­стът му е следният:

Към почтената община в Търново.

Господа,

Настоящите от Дряновското окружие с. Длъгня (в сми­съл на жителите на селото – П. Ч.), които като гледат окол­ните селца, че са занимават и правят здания, в които да мо­гат да събират бедните дечица и научат поне нещичко от просвещение, тъй и настоящите селяни, като искат да след­ват по този път другите и те да си направят колко годе едно малко здание в Длъгня, са трудят да стигат събратята си околне. Обаче, като недостатъчни от най-главните припаси, за да може да са свърши, затова припадат към почтената Ви община и молят, както и ние от страната ни, благоволение­то Ви да ся даде една помощ, та да не отидат да просят ми­лостиня. Дано им се изпълни желанието, и тъй като сме в пълна надежда за повършването на наченатото дело и под­писваме…

Освен Радко Радославов и Христо Максимов други учи­тели в Дряново между 1870 и 1877 г., били и: Никола Рясков от Габрово през 1875-76 год.) след Освобождението станал офицер и достигнал до чин генерал), Ангел Ташикманов от Габрово, К. И. Лесичарский (1875 год.), Йордан То­доров, Йордан п. Николов Костов (от Елена), открил през 1874-75 год. първи клас и при гилейското училище, учител­ката Анастасия, Христо Мянков (1877), Христо Бучански (1877), Петър Цочев (1877), Пеню Иванов (1877), Рада Ку­манова (1877) и др. А в обединеното централно и гилейско училища през 1876-77 год. имало вече и трети клас.

Като главен учител Радко Радославов положил големи грижи за издигането на учебното дело в Дряново на по-висо­ко стъпало. Това личи и от едно писмо на директора на габ­ровската Априловска гимназия – Гюзелев до Радославов, в отговор на негово писмо от 7 май 1874 год. Радославов искал да му изпратят за училището в Дряново една постоянна учи­телка, „способна да отговаря на назначението си“. Гюзелев отговорил утвърдително на молбата му, с обещанието, че от завършващите гимназията 16 девици ще изпрати една, която е съгласна да стане учителка там.

Така, година след година, в продължение на повече от половин столетие, учебното дело в Дряново се развивало по възходяща линия, и станало важно средище за разпръсква­не на знание и просвета, на грамотност и родолюбиви идеи сред дряновската младеж и население. Дряновци обичали своите училища, грижили се за тях. А с основаването и на читалище под името „Общий труд“ в края на 1869 год. те намерили онова учреждение, оная форма, която допълвала училището във всяко отношение и спомагала за разширява­не образованието и културата на младо и старо.

Страници от историята

Новини

виж всички