За Дряново

Национално-църковни борби и църкви в Дряново

Дряновския манастирПървите причини за издигането на Дряново като средищно селище са били икономически. Но заедно с превръщането си в пазарно място, то станало и църковен център на околното колибарско българско население. Колибарите нямали въз­можност да строят много църкви из Балкана, защото посели­щата им били едва от по няколко къщи, често пъти разпръс­нати далече една от друга. Пък и турската власт дълго вре­ме не разрешавала да се строят църкви. Черкуването на дря­новските колибари най-напред ставало само в дряновските църкви. А в Дряново по традиция, още от времето на Асеневци имало църкви, които заедно с прочутия Дряновски мана­стир, играли през тъмното робство положителна роля за опаз­ването на чисто българското народностно съзнание на насе­лението. Съвсем прави са историците, когато отбелязват, че в Дряново, както и в други балкански селища, българското население се оказало неподатливо за гръцкото влияние и цър­ковна пропаганда. Тук в църквите от край време се служело само на славянобългарски език.

Като първа църква, която се помни в Дряново и останки­те на която били открити след Освобождението, е тази при манастира „Св. Петка“ (Св. Параскева), съградена в чест на едноименната светица покровителка на българския народ и столицата му. Смята се, че тази църква е построена към 1239 год. от цар Иван Асен II. Според църковните хронисти, през 1237-1238 год. Иван Асен II измолил от латинците мощите на християнската светица св. Параскева, починала в нача­лото на XI в., родена от родители българи в с. Ениват при днешна Силиврия, в Източна Тракия, до Мраморно море. На път за Търново,   мощите на светицата   пренощували   край днешно Дряново. Тук после положили основите на църква и едноименен манастир (към старата болница в Дряново). Ос­вен в Търново, където построили църква на нейното име, та­кава била издигната и в Дряново, защото според тогавашните вярвания, мястото, където пренощуват останките на свято ли­це, става също свято място. Още при (пренасянето на мощи­те на светицата, тук се стекло околното балканско българ­ско население да им се поклони. Така се родила и традиция­та на ежегодните народни събори „сборове“, на 27 октом­ври (Петковден) в Дряново. Създадени най-напред като богомолски събори на „святото място“ и около построения там манастир, тия сборове се развили и като пазарищни срещи, като панаири. Покрай ежегодния сбор и пазар постепенно се развили и занаятите в града, за да задоволят различните нуж­ди на колибарите, пък и на населението от други краища. Сборът в Дряново на Петковден продължил през цялото тур­ско робство и днес има своята 730-годишна история.

Изглежда, че българите тогава са тачели св. Петка – Па­раскева, като покровителка на българската държава, защото намираме името й в различни документи от оная епоха. Тъй напр., в договора си с венецианците, цар Иван Александър се кълне в името на св. Параскева „Дряновска“. Патриарх Евтимий също казва за нея, че била „застъпница и пазител­ка на българския народ“, когато в словото си за нея я мо­ли да запази цар Шишман и българите.

Че Дряново се превърнал във важен богомолчески цен­тър говори и един такъв любопитен факт. В селището имало винаги много свещеници, които обслужвали не само близки, но и доста отдалечени села. Имало дори свещеник, да дър­жи енория чак в с. Бутово край Павликени. А в трите църкви в града, по една във всяка махала, през 1872 год. служели едновременно 16 свещеника. Даже по едно време те се „жалували“, че нямали никакъв доход, че вземат годишно едва по 400 гроша и то от „мюлковете си“, т. е. от парчетата си земя. Но въпреки явното неблагополучие откъм доходите, све­щеническата професия привличала мнозина, защото все пак била много по-лека, отколкото да кажем дюлгерлика. Прав е бил един дописник от Дряново през същата година, когато писал по повод материалното неблагополучие на поповете: „Но аз ще им кажа от моя страна, че никой не им е крив за това им състояние. Да не са се толкова много попили зарад частни каприции.“

Понеже много села влизали тогава в Дряновската енория, то гръцките владици в Търново, опопвали за тази енория по възможност повече свещеници. Целта на гръцките владици, твърде користна, била съвсем ясна – да създават кавги и борби между българското свещеническо братство, да се го­нят поповете един друг, за да може владиката грък да ги командува както си иска. Най-бедните от тях били принудени да отиват лятно време в Добруджа на жътва, за да се пре­хранват.

Вероятно при падането на България под турско робство църквата и манастирът „Св. Петка“ са били разрушени. Но се­лището, макар и под робство, не останало без църкви. После­дователно били съградени до половината в земята (както по­велява и турският закон), църквите „Св. Никола“, „Св. Трои­ца“ и „Св. Богородица“. Имаме данни за съществуването на църквата „Св. Никола“ още в началото на XIX век. За със­тоянието на тази църква и нейните богатства можем да съ­дим от някои данни, с които разполагаме, за времето 1822-1826 год. От един търновски църковен кодекс личи, че на 8.I.1823 год. търновският владика гъркът Иларион, поискал с окръжно предписание до църквите да му дадат сведение за своите имоти и средства. Според сметката на църквата „Св. Никола“ в Дряново за 1822 год. тя притежавала: едно учи­лищно здание (забележете – още тогава в Дряново имало самостоятелно училищно здание, макар и притежание на църквата!); 14 смоковници пред църквата; 6 дюкяна близо до църквата на един ред, 1 къща до поп Васил с 2 дюкяна от­долу, 1 казан за ракия, 6 сребърни кандила, 8 епатрахила и пр. Тази църква разполагала и с налични пари: през 1826 год. е 2103 гроша; (1651 гроша в записи и останалите в на­личност). Църковните пари се намирали в такива „нуждае­щи“ се от средства дряновци като: Цоню Чорбаджи – 270 гроша, Анастас Чорбаджи – 270, Иван поп Николов – 302, Маню п. Христов и х. Христо по 200, духовникът Никифор Ив. Недков и Гешо Ганев по 100 гроша, поп Боби и Колю Иванов по 60 гроша и др. От сметката на същата църква, представена на 4.XII.1824 год. се вижда, че освен горепо­сочените длъжници, пари дължат и други лица: духовник Кирил 400 гроша, Пеню Чорбаджи 200 гроша (да търгува с коприна), Миньо Ганчов – 100 гроша и пр.

През тоя ранен период църквата „Св. Никола“ разпола­гала и с много църковни книги: два тома „Молебник“, 12 миней за годината, 1 триод, 1 том за служби на най-важни­те правници, 1 пентиконстир, 1 апостол, 1 синаксарен сборник в 4 тома, 1 друг такъв сборник в 3 тома, 2 псалтира, 1 ирмология, 1 киражодромион (Неделник) от Софроний Вра­чански, 1 часослов, 7 евангелия и пр.

През 1834 год. през времето на Търновския митрополит Иларион Критски, в старата част на Дряново, известна под името „Селището“, била въздигната нова църква на мястото на старата, пак под името „Св. Никола“. Това личи и от над­писа на вратата й: „воздвигаса от основния свещений храм, през стоянием и действием митрополита търновското . . През 1851 год. тя била разширена с помощта на чорбаджии­те ктитори – х. Цоню х. Цачов, х. Гено Грозьов, х. Пенчо п. Георгьов.

Разширението се извършило от прочутия майстор Колю Фичето с цел да.обслужва по-голям брой богомолци от Дря­ново и околността. Тя има две женски отделения, едно „до друго, които не са заградени с решетки, а с дебели дъски, намазани с вар и покрити с фрезки и орнаменти. Троновете в църквата са в седем реда и с три престола. В нея се пазе­ло дълго време една стара дарохранителница, от 1808 год, в която се четели имената на много дарители на църквата от XVII и XVIII векове. Тук се пазят икони в резба от 1817, 1826 год., пък и от по-стари времена. Запазени са и църковни книги, печатани в Русия в края на XVIII и началото на XIX векове. Пази се например едно руско евангелие, печатано през 1784 година. Има и една литургия, печатана през времето на рус­ката императрица Екатерина. А на друга литургия през 1794 година са изброени еснафите в Дряново, които са я заку­пили. Руските църковнославянски книги в църквата „Св. Ни­кола“, датиращи от преди две столетия, говорят за връзките на Дряново с Русия, за вярата на дряновци в „дяда Ивана“. А притежанието на първата новобългарска печатна книга – „Неделника“ на Софроний Врачански, показва, че в Дряново винаги са тачели и пазели българската книга. Тия книги са били едно от оръжията в борбата срещу фанариотската про­паганда, с опитите на гърцизма да прокара навред богослужене на гръцки език. За това те били пазени добре и под­вързвани със здрава подвързия. Напр. на един априлски миней има бележка от 1803 год., писана от един от извест­ните наши стари подвързвачи поп Тодор от Кованлъка, че той го е подвързал. И друга книга, литургията от времето на Екатерина Велика, е минала през ръцете на поп Тодор, за да я подвърже през 1807 год.

Иконите в църквата „Св. Никола“ са истинско богатство и израз на иконописното ни изкуство. Тук се пази иконата „Св. Стефан“ и „Св. Тома“, рисувана от живописеца Йонко п. Витанов от Трявна през 1852 год. Друга икона – „Св. Ата­нас“, е рисувана от тревненските зографи Петър и Генко Кръ­стеви Захариеви през м. април 1843 год. Поп Димитър Кън­чев Зограф от Трявна (1815-1885 год.) нарисувал пък ико­ната „Матер Долороза“. Андон Г. Станишев, от Крушево, работил в същата църква през 1866 год. Темплото на църк­вата и три икони са нарисувани от големия български жи­вописец Станислав Дошеваки. Генчо Филипов от Габрово на­рисувал две икони: „Св. Илия се възнася на колесница“ – през 1835 год. и „Св. Хараламби“ през 1838 год.

Другата дряновска църква, също на мястото на една по­-стара църква, вероятно от средата.на XVIII век, е „Св. Бого­родица“ в махала Боюв яз. Тя е строена в 1840 год., след минаването през града на султан Махмуд през 1837 год. по времето на търновския митрополит грък Неофит. Той дър­жал епархията 16 години и за него летописецът е отбелязал: „Народът стенеше под неговите неправди и насилствия“. По това време в нея църква служел поп Никола. И тази църква също имала доста стари вещи – икона от 1735 год., кандило от 1813 год. и др. неща, които говорят за нейната древност. Пазел се дълго време и един църковен поменик от 1844 год. След Освобождението църквата „Св. Богородица“ изгоряла от случаен пожар и била възстановена през 1892-1898 год., от майстор Уста Митю от колибите Хитревци. След възобно­вяването й нейните стенописи са рисувани от зографа Иван Йонков п. Димитров, роден през 1875 год. в Трявна. Тук ри­сувал през 1895 год. и Рачо Тихолов от Габрово (роден 1828 год.). Иван Н. Косев, роден 1881 год. в с. Ганчовец, Дрянов­ско, изработил за нея през 1910 год. малък иконостас и владишкия трон. Средства за възобновяването на църквата дал най-вече обущарският еснаф от махалата „Боюв яз“.

Третата църква „Св. Троица“ е в махалата Гилей. През 1843 год. тя била спомоществовател за една книга. Възобно­вена била през 1845-47 год., а осветена през 1848 год. от Търновския митрополит грък Атанасий. Тук също имало още по-стара църква преди нея. Това личи и от фермана, издаден през 1845 год. на името на Чорбаджи Станю Стойчев Лафчията и адресиран до Търновския управител Мухасил Омер Паша. Във фермана се казва „понеже поради дългите го­дини църквата „Св. Троица“, която се намира в с. Дряново, Търновска околия, е много овехтяла, то раята на споменато­то село се отнесе е молба към мене и иска тя да бъде попра­вена. Прегледана и измерена от страна на шериатската власт, се установи, че въпросната църква има следните размери: дължина 25, широчина 16 и височина 10 аршина. Понеже е била стара и действително заслужава да бъде поправена, то с решение и специален доклад . . . “ Правителството разре­шило строежа на нова църква на мястото на старата. Ико­ните на големия иконостас са изработени през март 1849 год. от тревненския зограф майстор Йонко (Йоникий поп Вита­нов). Мястото на църквата било подарено от Лафчиевци, по­ради което членовете на тази чорбаджийска фамилия били погребвани после безплатно в двора й.

Както се вижда, повече данни за църквите в Дряново има от XIX век. Църковното дело обаче тук датира от още по-ста­ри времена, макар и да не са запазени сградите на първите църкви. Напр. през 1644 год. някой си поп Манасий от Дря­ново ходил в Зографския манастир за църковна наука. Изглежда, че през цялото време на робството тия връзки на дряновци със Зографския манастир не са прекъсвали, защо­то имената им личат в неговите списъци още от 1527 год.

Църквите в Дряново били съградени от дряновци за вер­ски нужди и за народностна опора и действително изиграли такава роля. Вярно е, че историята е отбелязала, по време на търновския владика грък Григорий през 1860 год. едно­кратен опит да се служи в една от дряновските църкви на гръцки език. Но това е бил някакъв изолиран случай. Защо­то именно през тая година дряновци сложили подписите си под едно прошение-протест до Патриарха в Цариград срещу Търновския гръцки митрополит, с което искали „достойно единородно и едноезично духовенство“, т. е. българско духо­венство, което те, българите „сами да си изберат“. Протестът настоявал за равенство на българската църква с гръцката, за самостоятелност на българската църква. От 11 май 1860 год. в църквата в Дряново вече не споменавали и не словославели името на гръцкия патриарх. Но борбата на дрянов­ци против гърцизма била започната още от 1840 год., кога­то се забелязало раздвижване по църковния въпрос в целия Търновски край. Тя продължила непрекъснато повече от три десетилетия. Напр. през декември 1849 год. х. Пенчо от Дря­ново „сторил хабер на владиката да дойде в селото“. Влади­ката грък Неофит дошъл с 8 попове. Българското население в града обаче се обявило рязко против него и станало въл­нение. Дряновци казвали открито в очите на владиката „ня­ма ли начин, та да се отървем от тогози душманина“. А х, Пенчо се усуквал около него, защото откупил владичината, т. е. данъкът, който населението трябвало да плаща на вла­диката. На 8 януари 1850 год. от Дряново пак се оплакали от владиката и от поддръжника му х. Пенчо. Това оплакване, от­правено до векилина Георги поп Симеонов в Търново било подписано от Уста Бончо, поп Цончо, Рачо п. Калчов и други дряновци, еснафи и средна ръка хора.

В църковно-националната борба дряновци вървели един­ни с търновци и с жителите на другите български селища, които открито повели борбата за самостоятелна българска църква. Когато през 1856 год. пак се разгоряла битката сре­щу търновския гръцки владика Неофит, една делегация за­минала за Цариград да настоява пред турското правител­ство и гръцката патриаршия той да бъде сменен. В делега­цията влизали: Георги Кабакчиев от Търново, Петко Р. Сла­вейков от Трявна и дядо Пеню от Дряново. Понеже дядо Пеню нямал пари за това дълго пътуване, такива му дал търновският богаташ Стат Селвилията. Делегацията носела със себе си изложение против владиката, подписано от ня­колко хиляди души, между които и стотици дряновци. На 12 януари 1857 год. дряновци наред с търновци и др. протести­рали против злоупотреблението и лошото поведение на гър­ка Неофит. Такъв протест, подписан от тях против решение­то на патриаршеския събор от 1859 год. бил публикуван на 15.I.1860 год. във вестниците „България“, „Цариградски вестник“ и сп. „Български книжици“, редом с подписите на гражданите на Горна Оряховица, Търново и други селища. Борбата срещу Неофит завършила с успех, с отстраняване­то му. На негово място обаче гръцката патриаршия наложи­ла друг митрополит грък – Григорий. Но българското на­селение от целия Търновски край отказало да приеме и не­го, защото искало българин за архиерей. Само х. Ангел и х. Пенчо Халбито от Дряново били на страната на Григорий и му обещали да го подкрепят. На станалото в Търново съб­рание на 21.III.1861 год. за избиране на делегация, която да представлява Търново и окръга пред турското правител­ство в Цариград и иска изгонването на Григорий, двамата се обявили против изпращането на делегацията. В тоя слу­чай х. Пенчо Халбито, забравил как бил затварян в конака в Търново от февруари до края на 1857 год. по донос на гръцкия владика Неофит, че е участвувал в подготовката на въстанието на капитан Дядо Никола през 1856 год. При­ятелството на х. Пенчо Халбито с гръцкия владика Григорий се потвърждава и от едно писмо на Йосиф Дайнелов от 30. X. 1861 год. до Георги Раковски: „от с. Дряново ня­кой -си несвестен богат х. Пенчо (от старите диванета) калесал владиката да освети един нов манастир – Дряновский. И владиката (то се знай!) тича като побеснял към Дряно­во.“

Хаджи Пенчо поканил Григория, но дряновци – насе­лението и свещениците, обявили открит бойкот на владика­та грък и никой не се показал да го посрещне или да го ви­ди поне. Йосиф Дайнелов твърде картинно описва тая случка:

Отива (владиката) на Дряново за Петковден и не излазя никой да го посрещне, освен дряновският субаша – един келав турчин. Григор вика поповете да иде за манастиря за свещението му и никой не се обръща да го чуй. Тогава той сам с 14 души дряновци х. Пенчови мекерета отива на манастиря и с двама попове, които чатардисал от едни колиби, осветява манастиря, а сетне беж назад в Търново през дру­ги път, за да не го убият.

Писмото на Дайнелов до Г. С. Раковски е важен доку­мент, който разкрива твърдостта на дряновци по време на църковната борба. Чест прави и на свещениците в Дряново по това време, че не са се поддали на внушенията на чор­баджията х- Пенчо и на заповедите на своя пряк началник владиката, за да участвуват в акцията му. Това събитие при­добива още по-голямо значение като се има предвид, че на Петковден, по прастара, неколковековна традиция, в Дряно­во става голям събор, на който се стича цялото околно на­селение, хиляди колибари. И не се намерил нито един от тях освен раболепният х. Пенчо, който да посрещне или да се преклони пред владиката.

Борбата срещу Григорий продължила и през 1862 год., та чак до 1867 год. Напр. на 27.I.1867 год. в къщата на Колю Фичето в Търново се събрали неколцина граждани търновци, „за да обмислят какво да правят с владиката да го изго­нят“. Българите в Дряново и други общини отказвали докрай да го признаят за свой духовен пастир. От това положение се помъчили да се възползуват католическите и протестант­ски агенти. Те се опитали да завербуват унията и от Дряно­во, но напразно.

След трите църкви в Дряново такива били построени и в колибарските махали. До 1874 год. църкви вече имали ма­халите Катранджии с два попа, Каломен с два попа, Караиванца с 2 попа, Керека с 2 попа, Бочуковци – 1, Игнатовци – 1, Пърша – 2, Буковец – 1 поп.

За историята, особено за църковната история, е интерес­но да се знае и кои свещеници са служили в дряновските църкви през времето на безпросветното турско робство и гръцка духовна власт. От различните документи, преписки, църковни книги, списъци на спомоществователи и пр. се установява, че в Дряново и църквите му са работили през XIX век следните свещеници: поп Рачо – към 1810-1824 год., поп Христо, поп Никола, п. Боби, п. Димитър, п. Иван – към 1822-1826 год. След тези години са свещенодействували: през 1833 год. свещеноиконом п. Недялко, п. Василий Рафаилов, п. Йован, п. Христо, п. Съби, п. Панайот, п. Колю и по-нататък: п. Никола, п. Димитър, п. Стоян Протопопович (1840 год.), п. Сава, п. Миню х. Христов, (1847 год.), п. Калчо Николов, п. Цончо (1850) отец Григорий Ватопед от Дряновския манастир (1857), п. Пенчо Стоянов книгопазител, п. Янко, п. Сава Сакелариев, п. Герчо, п. Никола, п. Кал­чев, п. Лазар Рачев, п. Никола III, п. Георги, п. Трифон Йон­ков, п. Стефан, п. Станчо, п. Никола Сакелариев IV, п. Стан­чо II и др. През 1859 год. в Дряново има 18 свещеника. Най-продължително време – до 1886 год. повече от 50 години, служил иконом п. Васил, най-вече в църквите „Св. Никола“. Продължително време преди Освобождението служили в дряновските църкви и свещениците п. Никола, п. Минчо, п. Миню, п. Димитър, п. Христо и други. В Керека през 1847 год. служил п. Георги, а в с. Гостилица през 1859 год. – п. Илия, п. Панайот, п. Иван и п. Васил.

Разбира се, не всички от тия свещеници могат да се из­тъкнат като истински български духовници и просветени люде. Мнозина от тях били малограмотни, гледали само да се прехранват, тежали на гърба на населението, обявявали се дори и против желанието на българите да учат децата си в училище. За подобни „свещенослужители“, усмивани още то­гава, разказва една дописка във вестник „Право“ от 1873 год Дописникът известява, „че в Керека той намерил таквиз попове за обесване“. А редакторът на вестника прибавя: „Ами после в Керека без попове що ще стане? Да бяха калу­гери, нейсе. Ами без попове? Забравяте, че без поп и пече­ното агне няма сладост, ако той му не отчете и вземе плеш­ката“.

Тук, в това дряновско селце, поповете не знаели да „про­читат“ и вместо Кирил и Методий те четели „Кикири и Микодири“. Те били „фанатици“ и „гонили“ новото училище, си­реч всичко, що не е наустница и псалтир. Поповете в Керека били „търговци“, бакали, кръчмарджии“. А редакторът на „Право“ прибавя: „не са барем и джамбази, я!“ Те правели между народа „партии, раздори и крамоли всякакви“, „подкокоросвали населението да не плаща определените по два гроша за дряновското училище“.

Не може да се твърди, че абсолютно всички български свещеници от преди Освобождението са били точно такива. Но вярно е, че не малко от тях са отблъсквали населението. И само разбирането, че църквата трябва да е българска и по­път българин, е карало народа да търпи много от тях, макар че не са били на мястото си. А че населението в Дряново ува­жавало изтъкнатите църковни водачи личи и от голямото по­срещане, което било устроено на 15 март 1873 год. на бъл­гарския владика Иларион Макариополски. Тогава излезли към 4000 души от Дряново и околните села и махали – же­ни, мъже, ученици, да го посрещнат при идването му в гра­да, където престоял два дни. На службата му в църквата „Св. Никола“ присъствували над 3000 души. Тук били и жители­те на колибите и „тяхните черкови бяха затворени него ден“. Приветствено слово държал по тоя случай учителят Радко Радославов, който изразил радостта на дряновци, че българ­ският народ е свободен вече от „това гръцко тежко духовно иго“.

Като богомолски център, Дряново в значителна степен допринесло за сплотяването на околното българско населе­ние и за опазване народността му. Някои дряновци от града и колибите, като свещеници и монаси на друга места, също били в първите редици в борбата за запазване на българщи­ната. Напр. в Търновския Преображенски манастир некол­цина дряновци играли видна роля за издигането на тоя ма­настир като чисто българска твърдина (изобщо в Търново дряновци винаги са играли не малка роля в националните и религиозни борби). Няколко от игумените му преди и след Освобождението били дряновци: архимандрит Никифор Илиев, роден през 1844 год. в с. Ганчовец, Дряновско – игу­мен от 1878 до 1897 год.; иеросхимонах Максим, игумен през 1877-1878 год.; йеромонах х. Никодим Дончев, игумен от 1899 до 1901 год. и много други

Страници от историята

Новини

виж всички