За Дряново

Колю Фичето

Моста на Колю Фичето в ДряновоПървата крупна фигура от великата бъл­гарска плеяда, чието родно място е Дряново, е Уста Колю Фичето. Неговото име блести над имената на хилядите майстори-строители в просторната тогава Отоманска империя. Скромен човек, самоук, малко образован, но с голям ум, с богато сърце и златни ръце, Уста Колю Фичето (Никола Иванов Фичев) няма равен на себе си в строителството у нас в миналото. За него още преди Освобождението в тритомната си книга „Дунавска България“, издадена през 1872 год. на немски, Феликс Каниц пише с безкрайно учудване: „И този скромен човек, в потури и абичка, не знае, че с Беленския си мост е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския полуостров, изключвайки само Цариград“. И за­ключава: „Какво би могло да стане с такъв високо надарен  народ, ако можеше едно от нашите многобройни технически училища да се премести на Балкана!“

Животът на Колю Фичето, този достоен син и ученик на дряновските дюлгери, които от „незапаметно време“ владее­ли изкуството на дървото и камъка, е пример на непрестанен труд в полза на обществото. Той се родил в Дряново към 1799-1800 год., в бедно семейство. Останал сирак едва десетгодишен и майка му го изпратила с дряновските майстори-дюлгери на гурбет, сам да си изкарва хляба. Като чирак и калфа на дюлгерите, той дълги години бил зидар, после дър­воделец. Учил се е и при каменоделци. Работил и при итали­ански, албански и гръцки майстори, при брациговци. Къде не ходил Колю Фичето като дюлгерин: във Влашко, в Корча – Албания, в Цариград. Изглежда, тогава е видял прочутия „Павлев мост“ при гр. Баба Ески на р. Еркене, в Източна Тракия, възпят в много народни песни, за да му дойде по-късно идеята как пък той да построи Белевския мост. Фичето работил и наемал строежа ту сам, ту в съдружие е други про­чути тогавашни майстори, като Уста Велю и Станю Марангозина от Търново, Драган Моралията от Дряново, Уста Генчо от Трявна и други. Почти във всички негови строежи, а осо­бено на мостовете при Бяла и в Ловеч, като работници участвували голямо число дряновски дюлгери. Колю Фичето ус­воил и други занаяти, свързани със строителството – марангозчилък, резбарство, дърводелство, дограмаджийство, копаничарство. А зимно време, за да не стои празен в къщи, кога­то нямало строежи, се занимавал с абаджийство. Но където и да бил, той мислел само за занаята си, оглеждал всякакви постройки, наблюдавал организацията на строежите, запомнял хубавото. Неговата упоритост и търпение победили. На трийсетгодишна възраст Колю Фичето започнал вече и сам да наема строежи, сам да изработва планове и да ги изпълнява. Макар и самоук архитект и строител, без да е завършил ня­какво техническо училище, дори без да чертае на книга пла­новете си, той предварително обмислял с подробности как ще се построи едно или друго нещо. Вместо чертежи си изработ­вал макети от восъчни свещи.

Първата по-голяма самостоятелна работа на Колю Фичето, като майстор -строител, била построяването на църква­та „Св. Никола“ в Дряново през 1834 год., а после на цър­квата „Св. Никола“ в Търново през 1836 год. Тя била започната от майстор Иван Давдата. Дотогава, макар и вече 36-37-годишен, Фичето все още бил помощник майстор; все още не смеел да се мери с известните майстори. Но случило се така, че. майстор Иван Давдата се разболял задълго. А строежът на църквата, започнат с голяма радост от търновци, не можел повече да чака. Вече се знаело и каква църква е построил Колю Фичето в Дряново. Ще не ще, помощник-майсторът, скромният дряновец, трябвало да поеме ръководст­вото на строежа на църквата и да го държи. И така хубаво я построил, че дюлгерите единодушно го признали за баш майстор. Оттук нататък започва славната и неповторима строителна дейност на Колю Фичето, продължила до самата му смърт след Освобождението през 1881 год. След построя­ването на църквата „Св. Никола“ в Търново, в който град той се заселил завинаги, се зареждат един след друг редица други строежи на църкви и мостове, на къщи и ханове, ко­наци и чешми. И не само в Търново и Дряново, но в цяла Се­верна, пък и в Южна България.

От първите строежи, които Колю Фичето е издигнал, са известни най-вече църквата и голямата сграда в Калоферския манастир (1842 год.), както и църквата „Св. Богородица“ в Търново (1844 год). Той градил куполите на църквата „Св. Троица“ в Търново (1847 год.) и на „Св. Богородица“ в Преображенския манастир (1861 год.). Негово дело е и църквата „Св. Димитър“ в Лясковец (1849 год.) и църквата „Св. Никола“ в Горна Оряховица (1856 год.). В Търново построил прочутата по своята забележителна архитектура „Къщата с маймунката“ на самоводския пазар (1849 год.). Ненадминатият майстор не забравил своя роден град. След инте­ресната по своята   външна и   вътрешна   архитектура църква „Св. Никола“, както и моста на Дряновска река в ма­халата

„Боюв яз“, негово дело в Дряново са и конакът, една чешма, Хаджистаневата къща, Икономовата къща (1872 год.) и на още две-три къщи, от които е запазена досега само Икономовата. Мостът на Дряновска река в града бил построен през 1860-1861 год. Това научаваме и от едно писмо на няколко дряновски чорбаджии и първенци: х. Пен­чо п. Георгиев, х. Ганчо Ненов, х. Никола, п. Сава, п. Иван, п. Михал и Иван Празников до Георги п. Симеонов от 6.IV.1860 год. Те му пишат: „След поздравлението явяваме какво от големите води, които идваха и развалиха ни мостовете на реките, които са на джаадето на пощата. И тогази насам от мезлиша от Търново идваха три пъти та ги правиха кешве, Най-подир идва мекешлията Мехмед бей с Уста Никола Фичето и записаха и прихисапиха ги сас камък, колко пари ша отидат и сас дърва колко пари ша отидат. . .“. Изглежда, че е надделяло мнението на Колю Фичето да се строи каменен мост. Същият бил построен така, че без да може реката да го събори нито един път досега. През него е минала и руската артилерия през Освободителната война, въпреки съмнението на генерал Гурко дали ще може да издържи на такава те­жест.

По-нататък следват построяването на сградата на Плаковския манастир, магазини и магазин в Севлиево и на други ме­ста, църквата „Св. Кирил и Методий“ в Търново (1862 год.), хана на х. Николай на Самоводския пазар в Търново, църк­вата „Св. Спас“ в Търново (1863 год.), църквата „Св. Троица“ в Свищов (1867 год.), църквата „Св. Константин и Елена“ в Търново (1872-1873 год.), моста на р. Росица в Севлиево, мос­та на Капиновския манастир, Колю Фичето строил и украся­вал. Съчетал изкуството си на строител, необикновените по здравина й разположение сгради и мостове, с чудната им кра­сота; съчетавал архитектурата със скулптурата. Колю Фичето не е само най-големият български строител и самоук архи­тект, той е първият значителен наш скулптор в епохата на Въз­раждането. Камъкът се топял в ръцете му, за да се изваят символите на българския дух и сила – лъвове, орли и пр.

Най-голямото строително дело на този чуден дряновски майстор е прочутият Беленски мост, мостът над река Янтра до гр. Бяла, дълъг 276 м, широк 9.5 м (1867 год.). И да искал, големият турски реформатор Митхад паша, тогава управител в Русе на Дунавския вилает, не би могъл да намери в цялата турска империя, пък и в странство по-добър майстор от Колю Фичето, комуто да възложи строежа на моста. Никой не се наемал да обуздае Янтра при такава голяма широчина, и много пари искали за това чуждите архитекти и предприемачи. И когато Уста Колю се явил пред валията, от когото треперели и българи, и турци, такъв, какъвто си бил, с поту­ри, калпак и абичка, с тояжка и торба през рамо и предло­жил услугите си за построяването на Беленския мост, Митхад паша със съмнение поклатил глава. Все пак той нямал голям избор, пък и посъветван от друг майстор, дряновеца Драган Моралията, се съгласил Колю Фичето да огледа мястото, да направи сметка, колко ще струва строежът на моста, и пак да се яви при него. Що правил, що струвал, след като ходил на самото място, където трябвало да построи моста, но след ня­колко дни Уста Колю застанал пак пред Митхад паша и ре­къл: „Паша ефенди, наемам се да построя моста. Ще струва 700 000 гроша по моя терк.“

Валията не очаквал, че с такава малка сума може да се построи моста, след като видни чуждестранни архитекти ис­кали тройно и четворно повече за тази работа. Той пак се усъмнил в майстора и майсторлъка му и му предложил още веднъж да направи сметката си. Тогава Колю Фичето казал ония думи, които завинаги са останали като синоним на май­сторската дума и умение: „Паша ефенди, ако мостът струва с един грош повече от това, което съм рекъл, вземете ми гла­вата“.

И действително мостът над Янтра при Бяла, построен от Колю Фичето, на мястото, избрано от него, по негов план (терк), и под негово ръководство, струвал толкова, колкото предварително изчислил майсторът от Дряново. Всеки ден или през ден, пешком или на кон от Търново чак до Бяла, Фичето наблюдавал и ръководил строежа на моста, за да се из­дигне толкова дълъг и здрав, че и сега 100 години след по­строяването му, учудва и българи, и чужденци.

Но Беленският мост не бил последната, макар и най-за­бележителна творба на Устабаши Колю Фичето, на „май­стор Никола Иванович“ от село Дряново, както се подпис­вал понякога. Той построил още много други, също така за­бележителни за онова, пък и за днешно време сгради: новият конак в Търново (1872-76 год.); Соколският манастир край Габрово; прочутият покрит мост на р. Осъм в Ловеч (1872-74 год.), дълъг 84 м и широк 10 м. и пр.

Преселил се в Търново с „двадесет пари сермия“ с жена си (той се оженил през 1829 год, по време на прочутия „Дря­новски секлек“) и сина си Иван, Колю Фичето се издигнал значително със своето трудолюбие и майсторство, с изкуство­то си. Той показал на света най-хубавото от занаята, който дряновските майстори векове наред предавали от поколение на поколение дюлгери. Среден на ръст, със сини очи и руса коса, здрав и жилав, винаги забързан нанякъде, типичен балканджия, Фичето бил крайно работлив и много честен чо­век. „Дай малко да ям, че бързам“ – това били думите му, които най-често се чували в дома му, гдето се отбивал набър­зо и на крак нареждал едно друго на домашните си. Всяка есен приготовлявал по няколко чувала брашно и раздавал на сиромахкини и вдовици, защото не забравил майчиното си тегло. Макар и да не станал богат след толкова много строе­жи, той се стараел да помага на бедните. Не му било чуждо и общото желание на народа да се освободи от чуждоземния поробител, и революционното настроение, което все повече обхващало българите. Затова при организирането на Велчовата завера в Търново през 1835 год., когато майстор Дими­тър Софиялията трябвало да събере 2000 майстори и работ­ници и зидари, уж за строителството на военни крепости, а всъщност да образуват ядрото на една голяма българска въстаническа армия, в тяхното число бил и Колю Фичето, заедно с други дряновци. Своите съчувствия на народните тежнения той не веднъж изразявал в изработените от него скулптори на лъвове по краищата на мостовете, на двуглави орли и пр., които символизирали силата на българите, вярата им в Ру­сия.

Има достоверни данни, че Фичето е участвувал и в национално-църковната борба против гръцките владици.

Колю Фичето винаги вярвал в Русия и разправял, че „мос­ковецът ще освободи България и че Търново е стара българ­ска столица“.

В живота си Колю Фичето бил много скромен, хранел се заедно с работниците по строежите, обличал се в народни дрехи. Преди да започнел някакъв строеж, много ходел по кариери, гори и работилници – да избира камъни и греди, да поръчва прозорци и железария.

Ето какъв бил Уста Колю Фичето от Дряново, един от ве­ликите синове на българския народ. Той е истински народен майстор, наследник и връх на дряновската дюлгерска шко­ла, създател на цяла епоха в родната архитектура и строи­телство, въпреки тежките условия на турското владичество. Колю Фичето създал наистина монументална и национална по стилни изпълнение българска архитектура. След Освобож­дението обаче, намерили се в Търново хора, които с пренебре­жителното си отношение към него огорчили великия май­стор. Работата била следната: Правителството решило през 1880 год. да построи в Търново държавна болница. Колю Фичето предупредил новата техническа власт, че на избрано­то място не може да се направи болница, понеже почвата е нездрава и пластовете се свличат. Кметът и съветниците му, и архитектите на болницата обаче не го послушали, не взели предупрежденията му предвид. Но през пролетта на 1881 год. завалели силни дъждове. Почвата под строежа, като подвижен терен, се свлякла и иззиданите стени на болница­та рухнали. Рухнали и останали десетки години след това в буренака, като паметник на глупостта. По свидетелството на стари търновски майстори, съвременници на Колю Фичето, тоя случай на обидно отношение към прочутия строител и пренебрежение към неговия опит и знания, много го засег­нали и преждевременно скъсили дните му.

Страници от историята

Новини

виж всички