За Дряново

Максим Райкович

Друга рожба на Дряново и голям бъл­гарски патриот бил отец Максим Райкович с мирско име Мин­чо Райков Крински. Той се родил в Дряново през 1801 год. Родителите му били бедни, но трудолюбиви хора, колибари, от рода „Капранджиите“, наричани така, защото дедите им правили крини (капран на турски значи крина). Бащата се занимавал със земеделие, лозарство и по-малко с обущарство. Минчо – Максим, още от детинство показал твърд харак­тер, ум и любознателност. Завършил Дряновското килийно училище и с това щял да си остане, ако не показал още тога­ва упоритостта си. Баща му сметнал, че е достатъчно учени­ето му и е време да се захване да работи, да почне занаят. Но момчето мислело иначе. Против волята на родителите си Минчо избягал 13-годишен и постъпил тайно като послушник в Дряновския манастир, с цел да продължи учението си. Ала след няколко месеца баща му го открил там и си го взел, ма­кар и насила, за да го прави бакалин.

Но каквото и да приказвал и мислил бащата, той не мо­жел да опре сина си от голямата жажда за учение. Минчо Крински пак избягал, отишъл в Лясковец и постъпил слуга на един търговец. После се преместил   при дядо  Димо     Абаджията в същия   град.

Но и тук не се задържал много. Веднъж баба Димовица го наложила здравата с кобилицата, дето четял книги вместо да шие и той вече не помислил да става абаджия. Вдигнал се и пра­во в Преображенския мана­стир. Не отишъл да става ка­лугер в Лясковския манастир, защото игуменът му бил грък, пък Минчо не обичал гърците.

В Преображенския мана­стир до Търново Минчо Крински се подстригал и станал монах Максим. След няколко години го повикали за учител и свещеник в Ляс­ковец. В тоя град, в частна къща през 1872 год, той от­ворил първото българско училище и за пръв път почнал да учи лясковските деца на българско писмо и четмо. Създаденото от него българско училище тук нанесло решителен удар на съществуващото по-рано гръцко училище в Лясковец. Максим Райкович учителствувал там от 1827 год. до 1835 год., като учениците му зимно време достигали до 90. Заедно с пряката си учителска работа коравият дряновец обявил безпощадна война на гърцизма и гръцките училища в Лясковец и Горна Оряховица. Родолюбието си той успял да внуши и на учениците си, много от които, като Теодор Хрулев, Манол Стателов, Никола Гинев и др. после станали учители в други селища и също така ревностно се борили срещу фанариотите.

Когато в Лясковец се разчуло, че отец Максим ще слу­жи и лее на славянски, в църквата взели да идват все пове­че хора на служба. След това жените се вайкали и учудвали безкрайно: „Бах Боже! Кирелейсун било Господи помилуй, пък ний ду сега не сме гу знаели. . .“ В Лясковец отец Мак­сим си извоювал такъв авторитет, че когато минавал през чаршията, всички, и млади и стари, му ставали на крак. По-къс­но със същата почит се ползувал и в Галац.

С цел да разтури гнездото на гърцизма в тоя край, към 1835 год. отец Максим станал игумен в Лясковския манастир. Оттук той повел още по-непримирима борба е гръцкия Тър­новски владика Неофит, тогава, когато църковната борба е била почти в зародиша си. Като учител в Лясковец и после игумен на Лясковския манастир, Максим Райкович много хокал ония българи, които говорели на гръцки език, или упо­требявали гръцки думи. Щом чуел някой да говори на гръц­ки, на часа му се скарвал. Най-зле си изпащали жените. Не се стеснявал да нагруби някоя: „Какво разбираш, мари магарице, като казваш „Христос анесте“. Не можеш ли да ка­жеш „Христос воскресе“, за да те разберат хората и ти да разбереш? До кога ще говорите като патки чуждите думи, без да ги разбирате?“

Неуморим гонител на фанариотщината, отец Максим по­степенно изгонил гръцките калугери от Лясковския Петропавловоки манастир и ги заменил с българи. Навсякъде во­дил агитация против гръцкото духовенство в България. Той не се побоял да участвува и във Велчовата завера. Заради това го арестували в Лясковец и откарали за Търново. По пътя обаче успял да избяга и да се скрие в къщата на поп Димитър от долната махала на Търново. Тук се укривал дълго време, докато се успокоят духовете, а после му се разми­нало. Като игумен на манастира, Максим Райкович покровителствувал Неофит Бозвели, голям български патриот, един от най-крупните борци срещу фанариотите. В 1842 год. Бозвелията също постъпил като калугер в Лясковския манастир, но бил прогонен от гръцкия владика Неофит. За голямото приятелство между двамата български книжовници и ратни­ци за духовно и политическо освобождение говорят следните редове от едно писмо в стихове на Неофит Бозвели, адресира­но до техния общ приятел учител и свещеник в Елена, поп Андрей Робовски.

Речи и кажи на  Максима,
твоего и моего другаря,
да не дава греку таксима,
да го не пуща в олтаря…

Подмолната война между гръцкия владика и Максим Рай­кович продължила до оня момент, когато гъркът просто се разярил от една постъпка на игумена. Веднъж владиката из­пратил слугите си да искат агнета от манастира; Отец Мак­сим ги върнал с дързък отговор: „Кажете на владиката, че агнетата ми са мили и потребни, затова не ги давам. Имам обаче едно старо куче, което не ми е потребно. Него мога да му го дам. Свети Петър и Павел не хранят ягнета за фанариоти!“ Когато му предали думите на игумена, гъркът Нео­фит подскочил от яд и решил окончателно да се разправи с коравия българин. Наклеветил го пред турския конак в Тър­ново, че е бунтовник, който крие оръжие в манастира за въ­стание. Властта изпратила заптии да арестуват отец Максим, а владиката дал няколко жълтици на чаушина и му подшуш­нал да убият игумена. Но Максим Райкович успял да се укрие в Лясковец. Това било през юли 1845 год. Облечен в селски дрехи, с обръсната брада и мустаци и остригана гла­ва, една нощ той се измъкнал от градчето и се отправил за Свищов. От там заминал за Белград, където прекарал две го­дини в манастира „Шабац“ близо до сръбската столица и изучил добре сръбския език. После, през 1847 год. от Сърбия отец Максим се прехвърлил в Браила – Румъния, където пре­карал две години до 1849 год. От Браила заминал и се уста­новил завинаги в Галац.

Заради добрите му и патриотични дела и неговото достой­но държание лясковчани много обичали своя учител и игу­мен. Принудителното му емигриране направило впечатление на всички. По тоя случай момите от Лясковец съчинили една песен, която после често пеели по тлъки и седенки.

Очи, очи[1], Максиме!
Манастирът  запустя!
Касабата   изгоря!
Ах. Ах! голям  страх!
Ах. Ах! голям грях!

Отец Максим напълно разбирал онова, което вършел и извършил в Лясковец. Гръцките владици го прокудили от там, но не могли да върнат миналото, когато простодушният български народ ги слушал за всичко. „Запалих им вече аз чергите“ – казвал той за гръцкото духовенство. И действи­телно тяхното влияние в тоя град и околностите взело по­степенно да намалява, за да изчезне напълно след няколко години.

Принудителното емигриране на отец Максим Райкович продължило близо 3 десетилетия, до края на живота му. Той повече не можал да се върне в родината си и умрял през 1874 год. в Галац, без да види вече родното си място Дря­ново.

В Галац имало много българи, цяла българска колония, но нямало нито българско училище, нито църква. Максим Райкович станал учител на децата им и техен свещеник, като отначало служел в една румънска църква, заедно с румън­ски поп. Но това не било достатъчно за отец Максим. Той мечтаел за построяването на българско училище и само­стоятелна българска църква, които да държат буден духа на неговите сънародници в Румъния и да опазват тяхното национално съзнание.

На 12 април 1852 год. Максим Райкович саморъчно на­писал позив към галацките българи за събиране помощи и построяване на българска църква и училище. Позивът но­сел заглавието: „Жалостно увещание“. В него отец Максим осъждал своите „единородни братя българи“, задето се от­ричат от народността си (почвали да се порумънчват), изпра­щат децата си в чужди училища и чужди църкви и си слу­жат в търговията с чуждо писмо. Позивът му намерил горещ отклик сред галацките българи, но работата не била толкова лесна. Около построяването на българската църква и учили­ще се захванали борби с румънската власт и църква, на ко­ито не им се искало да стане това. Отец Максим ходил при влиятелните румънски князе и духовници, молил, настоявал, обикалял по градове и села из цяла Молдавия и Бесарабия, за подкрепа и помощи. Най-сетне през 1860 год. румънският епископ Калиник дал официално разрешение да се открие в Галац българска църква. По традиция, след Максим Рай­кович за свещеници в нея идвали все дряновци. Последният български свещеник протойерей Петър Сомлев служил дъл­го време там, до Първата световна война, след което бил про­куден, но успял да вземе архивата на Максим Райкович и я пренесъл в България. Големи трудности срещнал отец Мак­сим и по въпроса за българско училище в Галац. Румънско­то (правителство искало да затвори училището, защото се преподавало само на български, а не и на влашки. Максим Райкович се възпротивил и успял да се пребори с властта.

Голям приятел на Русия, отец Максим вярвал, че само тя ще помогне на българите да се освободят. Когато се обявила войната през 1853 год. той се записал доброволец в руската армия и участвувал в сраженията с турците при Севасто­пол, като свещеник на българските „волентири“ няколко хи­ляди души на брой. После бил свещеник в руска военна бол­ница. Заради участието му във войната, руският император на 25.V.1858 год. го наградил със златен кръст за храброст и медал. Оттогава и до края на живота си Максим Райкович останал под руско поданство и покровителство, което много помогнало в неговото народополезно дело.

Как отец Максим Райкович е гледал на Русия личи най-добре от едно негово писмо от 13 юни 1860 год. до Г. С. Ра­ковски. По това време Раковски бил в Одеса, назначен там за „надзирател на българските деца в славянския пансион“. Максим Райкович го поздравил с длъжността му и изказал надеждите си, че тия български деца, които учат в Русия, „като се върнат, ще бъдат неописаната радост на нашата ми­ла майка България. Тя от тях ще очаква в бъдеще всичките си добрини и плодове. Затова се радвам и радвам с неописуема радост, като гледам благодетелницата на нашето оте­чество (Русия – П. Ч.), че гледа към него с такова милости­во око, което потвърждават делата й …“ След войната отец Максим отново се завърнал в Галац и продължил службата си в църквата на български език непрекъснато. Защищавал българската колония и често влизал в разпра с местната ру­мънска власт, която не го обичала. Обаче отец Максим по­могнал на княз Куза да сложи ръка на гръцките манастири в Румъния, затова имал благоволението и помощта му. С една дума, отец Максим бил нещо като български консул в Галац, истински водач на българите във Влашко в тоя ранен период. Едър и представителен, черноок и дълголик, със си­лен звънлив глас, той бил много уважаван от българите.

Дейността на отец Максим Райкович, като борец против гърцизма, радетел за български училища и самостоятелна българска църква, за опазване на българската народност, била високо ценена от най-видните   българи в   оная епоха.

Напр. Неофит Бозвели го нарича „Народний поддръжник” и подчертава, че отец Максим бил негов най-близък помощ­ник в борбата за събуждане на българите.

Максим Райкович бил деен помощник и на Георги С. Ра­ковски. За това свидетелствуват редица писма на Раковски до Райкович, или до други български деятели. Отец Максим бил препоръчан на Раковски още през 1853 год. от друг ви­ден възрожденец – А. П. Гранитски. В едно свое писмо от Цариград през есента на 1853 год. той препоръчва на Раков­ски Максим Райкович като „Един от любородните наши – български доброжелатели“. Раковски се свързал още от то­гава с отец Максим и започнал постоянно да търси помощта му при най-различни свои начинания по народните работи и при издаването на книгите си.

През 1857 год. Раковски се захванал с реализирането на една прекрасна своя идея – да основе едно българско „Дру­жество словесности“, „толкова необходимо за просветата на българския народ“. Тая идея виждаме осъществена малко по-късно с основаването на Българското книжовно дружество, прераснало по-сетне, след Освобождението в Академия на науките. За целта Раковски изпратил от Нови Сад – Сърбия като свой представител отец Панталеймон с нарочно писмо от март 1857 год. и молил Максим Райкович да му помогне за основаването на дружеството. Това писмо е особено интересно и поради оценката, която Раковски дава на дейността на Мак­сим Райкович, затова ще го цитираме изцяло. „Високо преподобнейший отче Максиме! Естествена наклонност и дълг свещени, всякому человеку налага за да по възможности полезно что роду своему при­несе, и за одобрение его всякоя че се потруди. А что през дру­го ничто не може получити тъкмо чрез умственое образова­ние. Вами е добре познато и за то сте се доста трудили и ежедневно трудите. Кое го ради наш народ и е признателен и би ще за всегда. В наше не кратковременно в Галац стояние доволно обширно сми разговаряли что нам е днес нуж­но едно поне дружество словесности за просвещения нашего народа. Ето ми с Божию помощию нагласихме нечто за то. Но, знайш, че такова начало, за да са одържи, трябва дос­та спомагатели. Того ради нарочито изпраща ми отца Панталеймона, за да ви подробно все изкажи и да се постарайте за нужная нам и от тамо помощ. Надея се и уверен съм, че с благодарение ще да ся потрудите не само от тамо да съби­рате спомосъществувание, но и от Букурещ спроти наш раз­говор. Моля ви в име отечества! Потрудете се, за да не бъ­де суетно отец Пантелеймоново пътешествие. Ужидаящ ваш радостотворний успех оставам, всеусордний ваш Г. С. Ра­ковски.“

В друго писмо от 13.XII.1856 год. на Раковски до Васил Добрович в Галац, пак писано от Нови Сад, се дава още по-подчертана оценка на делото на Максим Райкович и негова­та отговорност пред българския народ, като един от първите му дейци.

„Поздравете отца Максима от моя страна и му кажете, что голяма българска съдбина стои на негови ръце, и нека смисли добре каков свещен дълг го на то непременно прину­ждава и чест ще доби, нека сам размисле! (подч. П. Ч.).

Освен с Максим Райкович, Раковски поддържал връзки и с други дряновци. Така, като бил в Одеса, Райчо Радев от Дряново, студент в Одеса, му дал пари на заем. После Райчо прекъснал учението си поради липса на средства след смъртта на баща си и се установил в Тулча, от където на 8.VIII.1860 год. писал писмо на Раковски с молба да му върне парите.

След една година приятелят на Раковски и Райчо, Сте­фан Гидиков станал разпространител на книгите на Раков­ски. Обикаляйки из България, той минал и през Дряново да продава книгата „О Асеню первому“. По поръчение на Раковски през Дряново минал и друг разпространител на книгите му, Гаврил х. Денкович от Свищов, защото както му пояснил и предварително, в Дряново, както в Търново, Габро­во, Елена, Горна Оряховица и Лясковец „съществуват учили­ща и ученици множество“.

Връзката на Георги Раковски с отец Максим Райкович и други дряновци е изиграла положителна роля в процеса на духовното събуждане в Дряново. Обаче не може да не се отбележи, че и Раковски се е учил и възхищавал от дей­ността на отец Максим, опирал се е на него. Дори малко преди смъртта си, веднага след като бил изгонен от Сърбия през 1867 год., Раковски три пъти посетил Галац и отец Максим Райкович с цел да основе тук, както и в други градове комитет за освобождаване на България. В Галац се намирала също една значителна част от бившите българ­ски доброволци във Втората българска легия в Белград.

На едно събрание с участието на отец Максим Райкович, Стефан Караджата, Хаджи Димитър, Иван Мънзов и други, Раковски предложил своя план за освобождението на България. Начело на комитета, който трябвало да действува в Галац, бил поставен отец Максим.

Като деятел на българското образование, Максим Райко­вич се проявил и в края на живота си. Преди смъртта си той направил завещание, с което подарявал цялото си иму­щество на няколко училища: на българското училище в Га­лац – 450 жълтици; на женското училище в Дряново – 250; на мъжкото училище в Дряново – 250; за стипендия на един беден добър ученик от Дряново, който да продължи образо­ванието си – 300; за бъдещата българска гимназия или друго висше народно училище, което би се учредило най-скоро в България, в който град и да било – 250; за стипендия на ед­но бедно момче от Галац – 100 жълтици; за Търновското де­вическо училище – 100; за училището в Лясковец – 100, в Търново – 100 жълтици.

Отец Максим нямал писателска дарба, но се борил с дела и живо слово за своя народ. Макар и да не е много популя­рен сега, защото малко се знае за дейността му, той е фигу­ра от национален мащаб и следва да заеме полагащото му се място в родната история.

Един от първите борци за самостоятелна българска цър­ква, за свободата и просвещението на своя народ, за свестяването на потъпканата българска народност, бунтар и пла­менен родолюбец, крупен дарител за българските училища, радетел за българо-руската дружба, това е възрожденецът отец Максим Райкович, някогашният малък Минчо Крински от Дряново .



[1] „Отче, отче, Максиме!”

Страници от историята

Новини

виж всички