За Дряново

Развитието на града след Освобождението

Улица в ДряновоОсвобождението на Дряново настъпило на 30 юни (12 юли) 1877 год., когато в града влезли първите руски войски. Но три-четири месеца след това огромните армии на Сюлей­ман паша и другите турски военачалници все още били бли­зо, намирали се само през Балкана. Изходът от войната не бил много ясен. Това положение обаче не смутило дряновци. Те вече взели да мислят как да устройват по-добре града си.

Недю Жеков, назначен за околийски управител на 1 август 1877 год. и служил до 30 юни 1878 год., подпомогнат от някои интелигентни дряновци, събрал от продажбата на имущест­вото на избягалите турци, награбено от чорбаджиите, около 150 000 златни лева и ги внесъл в държавната каса. Един от първите, който се опитал да се възползува от мътните време­на и заграбил турски имоти и добитък, бил чорбаджията х. Цончо. Притиснат от Недю Жеков, той бил принуден да плати 61 120 гроша за незаконно заграбения добитък от тур­ците. Недю Жеков взел енергични мерки за развитието на града, като подготвил откриването на ТП станция (открита на 1.I.1880 год. с началник Пенка Генова – първата жена държавна служителка в България), за откриването на съдили­ще и т. н. В едно изложение, написано в началото на 1878 год., дряновци поставят пред руската окупационна власт още един много важен за тях въпрос – за индустриалното развитие на Дряново. Дряновци виждали развитието на града именно в индустриална насока, в създаване на промишленост – неща, които почти тогава не са вълнували или са вълнували малко българите и селищата в току-що освободената земя. Във въп­росното си изложение те най-напред дали израз на чувствата си към братята освободители: „Възхищени от   безпределна благодарност, че Великият руски народ ни освободи от теж­кото петвековно иго, ний, жителите от Дряново, питайме голе­ми надежди за бъдеще…“ А надеждите им били именно та­кива: „За индустриално развитие на мястото и на града си.“

Такива били мечтите на дряновци в първите дни и месеци след толкова дълго очакваното Освобождение. Те жадували за едно хубаво бъдеще на града, за по-добри условия за жи­вот на населението му. Ала действителността се оказала по-жестока, отколкото можели да очакват. След Освобождение­то, неочаквано за всички, Дряново започнало бързо да за­пада. Причините за това били  изключително  икономически. Дори да вземем само картината на западането на занаятите в Дряново, без да разглеждаме положението в страната по същото време, пак ще стане ясно каква е била тенденцията на развитието му. Още през 1901 год. издаваният от Михаил Бойчинов „Дряновски вестник“, орган на местните социали­сти, пише: „Ако само за минута се спрем върху историята му (на Дряново – П. Ч.) от Освобождението до днес, на пръв поглед ще забележим, че западането на търговията и заная­тите е ставало с една строга последователност; всяка нова го­дина е донасяла съсипия, нови разочарования; някои от гра­жданите, които можеха да предвидят грозното му бъдеще, го напуснаха и тръгнаха да търсят   спасение  другаде; голяма част от тях обаче, мамени от надеждата, продължаваха да охкат мълком и да очакват да се оправи алъш-веришът: жи­вотът на бедните слоеве – занаятчиите, дребните търговци и земеделски стопани, на работниците в града не се е оправил, не се е подобрявал.“ В агонията на еснафството най-напред катастрофално пропаднали занаятчиите   обущари,   особена майсторите на простите обувки еминии, които дотогава тук масово се произвеждали и търсели от населението. Спуснали кепенците и кожухарите, защото изработваните от тях коже­ни калпаци били заменени с шапки, изработени от фабрики­те на запад и продавани на износни цени. Кожусите били за­менени също с европейски дрехи. Пропаднали терзиите, които изработвали антерии, абички, елечета и други. Тяхната стока била заменена с фабрично изработени фини фланели или пу­ловери. Бояджийският еснаф се разорил, защото сукмани ве­че не се носели, а роклите се боядисвали фабрично. Почти не се работели и дрехи от груб шаек, особено потури. Остана­ли съвсем малко дръндарите и сапунджиите. Памукът се про­давал готов разбит. Свещите – лоени и спармацетови, били заменени с газовите лампи и после с електричеството. Жи­вотът в града не се подобрявал, въпреки златните ръце на дряновските занаятчии. А за тяхното майсторство могат да се посочат много примери. На първото българско изложе­ние – мострен панаир в Пловдив през август 1892 год., обу­щарите братята Манчо и Станчо Тананови от Дряново били наградени със сребърен медал за представените от тях соб­ствено производство обувки. На друго изложение в Лиеж – Белгия – през 1903 год., същите били наградени с бронзов медал и диплома. Прочути обущари по това време били и Иван Енчев Тъпанарчев, Недялко Камбура, Върбан Димит­ров, Стефан Бижев, Косю Рачиков, Генчо Чипев, когото из­бирали за устабашия на обущарския еснаф и др. След Осво­бождението освен стотиците дюлгери в града имало над 20 шивачи, неколцина абаджии, воденичари, чехлари, халачи, ковачи, кожухари, ковачи, фурнаджии, ботушари, бакърджии, златари, мутафчии, колари и др. Но малцина от тях могли да издържат на жестоката конкуренция и един след други били принудени да затворят работилничките си.

Явният икономически упадък на града, разоряването и за­падането на редица от занаятите, които през време на роб­ството давали препитание на десетки поколения, принудили голям брой граждани на Дряново да си потърсят хляб и ра­бота на друго място. Започнало едно масово изселване от града, което продължило до войните, пък и след тях. Вместо да нараства, градът останал почти с еднакъв и дори с по-малък брой жители и до най-ново време. Следните цифри илюстрират развитието на Дряново по отношение числото на жителите му, според различните преброявания. Така напри­мер през 1880 год. в Дряново е имало 3009 жители;

  • 1887 г. – 3297 ж.
  • 1892 г. – 3258 ж.
  • 1900 г. – 3216 ж.
  • 1905 г. – 3180 ж.
  • 1910 г. – 3047 ж.
  • 1920 г. – 2670 ж.
  • 1926 г. – 3037 ж.
  • 1934 г. – 2812 ж.

Къде се изселвали най-много дряновци?

При изселването си от града на първо място мнозина по­теглили към ония селища, в които още преди Освобождението се били настанили, пак по същите икономически причини, дру­ги жители на Дряново и околните селища. Това били някои села от Разградско, Поповско и Беленско, в които още преди повече от половин век техни съграждани, близки и приятели, намерили по-добри условия за живот. На второ място, обед­нялото дряновско население се насочило към чужбина и към по-големи и по-малки икономически центрове у нас, както и към редица села в равнината, където имало повече и по-ху­бава земя.

Така, главно по икономически съображения, много  жите­ли на Дряново след Освобождението до към 1905 год. и по-късно били принудени да търсят работа и да емигрират за постоянно в Америка и в Румъния. От българските градове при изселването на дряновци най-предпочитани били Русе, Варна, София, Търново, Попово, Горна Оряховица, Плевен. Не било малко и числото на дряновци, които се насочили към бързо развиващите се селища като Левски, Полски Тръмбеш, Павликени. Отделни групи се настанили в с. Садовец, Плевенско, с. Белене и други села в Свищовско и Никополско; във Вишоград и Дъскот – Павликенско; Дриново – Поповско, и другаде. Други по-малки групи дряновци се устано­вили в Бургас, Пловдив, Тутракан, Габрово и пр.

Особено бързо нараснала, с течение на времето, дрянов­ската колония в Русе, достигнала до 6000 души. В този град бившите жители на малкото балканско градче не само наме­рили поле за по-голяма дейност и по-добри условия за поми­нък, но и се наложили като нов, буден и предприемчив еле­мент сред завареното местно и друго население. Това явление е забелязано и от нашия именит писател в миналото Антон Страшимиров, голям познавач на народната душа и живот. В книгата си „Нашият народ“, издадена през 1922 год. и по­светена на психологията на българина, той отделя не малко място и на дряновци, особено на дряновските изселници в го­лемите центрове – Русе, София и др. Характеристиката му за тях е колкото и остра, толкова и интересна и се покрива зна­чително с действителното положение и характер на дряновци. Антон Страшимиров пише: „През последните десетилетия в Русе приижда истински предприемчив елемент от характер­ното мизийско гнездо в пазвите на Централния Балкан – от Дряново. А, не! Тъкмо дряновският граждански темперамент е може би оная струя, от която се нуждае Русе сега. Защото дряновци са нашите „англичани“, или по-добре нашите „аме­риканци“, тъй като, ако мизийците са въобще най-индивидуализираните българи, след тях пък дряновци са най-сурово егоистичните. Приказка е в Русе „дряновец не се дави и в Дунава“. Бих добавил: той не се дави и в океана. Дори в София вече се чувствува бавната, но корава предприемчивост на дряновеца. Пред нея се стъписват и прилепците (изселници от гр. Прилеп в Македония – П. Ч.) – ще чуеш вече и тях да си шепнат: „Пази се – дряновец е!“ Именно „Пази се“. За дряновеца всичко негово е злато, всичко чуждо без цена. Той не търпи нежности – вечно е в разправии, дори в съди­лища. И не може да се примири с най-малката загуба. През въстанията в 1876 год. турската орда унищожи въстаническия лагер в Дряновския манастир и обсади Дряново. Щом се ви­дели пред гибел, дряновци веднага намислюват скъпо да сло­жат главите си. Решили да изтровят цялата турска орда – чрез храната и водата.

В дряновци има и един по-висок девиз: „Всичко за града ни, за Дряново“. За себе си и за своя град дряновци не биха трепнали да хвърлят в огън целия свят. И когато се видели обградени от турската орда, те вземали непоколебимо реше­ние „Скъпо да се дадем“ и студено отмервали обстоятелства­та до последния момент. Трябва да се вярва, че ако те не са приложили своето решение, то е, защото са се убедили, че ще може да спасят града си, както и успяха. Инак, би заги­нала заедно с тях и цялата турска орда.

. . . Дряновците вече се налагат на паричния пазар в Ру­се и с мизийската си желязна воля превиват там към бъл­гарска гражданственост и чужди, и наши…“

Може някои моменти от горната характеристика на дря­новци от Антон Страшимиров да са пресилени, преувеличе­ни. Но истината е, и никой не може да я отрече, че те са ко­рави балканджии, запазили от векове редица от най-ценните качества на старите българи, особено необикновената им твърдост и упоритост.

Изселването от Дряново е било една трагедия за града и за жителите му, въпреки че много от тях преуспявали на чуж­ди места. Тягостен бил не само фактът за намаляване число­то на живущите в него, а и това, че едни от неговите най-ин­телигентни и предприемчиви синове влагали своите знания ум и подготовка не за развитието на родния си град, а за други места. И вместо Дряново да се гордее и да има полза от тях, те подпомагали разрастването, икономическото и културно издигане на други селища.

Бихме могли да споменем имената на много дряновци – офицери, лекари, общественици, учители, стопански деятели, адвокати и пр., които са се проявили далече от родния си град. Напр. Христо Койчев, роден през 1860 год. в Дряново, храбър офицер, герой от Сръбско-българската война през 1885 год. След участието си в детронацията на княз Алексан­дър Батенберг бил принуден да емигрира в Русия, където до стигнал до чин генерал-лейтенант, командир на дивизия, и бил убит на фронта в Първата световна война през декември 1917 год. Пенчо Ив. Тепавичаров от с. Зая, участник в Русенския бунт през 1887 год. и прокуден, също станал офицер в руска­та армия, а брат му Стефан Тепавичаров достигнал до чин генерал-майор в българската войска. Между първите лекари в страната бил и дряновецът д-р Димитър х. Генчев, д-р Стефан Даскалов, д-р Стефан Танаков и др. Много дряновци се проявили и в Русе.- Йордан Рашенов – адвокат, Трифон Ц. Трифонов – писател, Иван Т. Йонков – учител, журналист, общественик, Роман Сокеров – адвокат и много др. Дряновка по произход е и бележитата българска героиня, видна деятелка на партията, загинала в бой с полицията през 1925 год. Вела Пискова – дъщеря на дряновеца Васил Николов Ахмаков. Дядо й Никола Радоев Ахмак през есента на 1881 год. сключил втори брак с Евгения Петкова от Търново, където той имал къща и дюкяни и сам се преселил в тоя град. Синът му от първия брак, роден в Дряново, Васил, имал четири де­ца – Кольо (Никола), Вела, Мара и Пенчо, т. е. Вела Писко­ва е второ дете на семейството. Могат да се посочат десетки примери и имена на проявили се дряновци, които са просла­вили навсякъде града си като будни и упорити българи.

Но който заминавал от Дряново – заминавал. Ония, кои­то оставали в града, трябвало да се борят с живота, да тър­сят средство за прехрана, за уреждане на различните обще­ствени въпроси. Бедните слоеве в града, занаятчиите и ра­ботниците не искали да скланят глави пред старите чорбад­жии и нова буржоазия. Всъщност в Дряново се забелязва едно явление малко по-различно от други градове. Тук бур­жоазията, капиталистите не изникват из средата на отделни занаятчии и търговци, а произхождал главно от старото чорбаджийско съсловие. Новите фабриканти, едри търговци, лихвари и висши държавни служители произлизали все от познатите още от турско време чорбаджийски семейства – х. Генчови, Шишкови, х. Дочеви, х. Цончови, Лафчиеви и др. хаджийски, богати още от преди Освобождението фамилии. Заедно с безскрупулността и неописуемата експлоатация на буржоата те носели със себе си стария чорбаджийски дух, който не търпял противоречия и е привикнал да властвува. Това явление е отбелязано още през 1897 год. в статията „Старото и новото чорбаджийство в гр. Дряново“, печатана в бр. 15 от с. г. на социалистическия вестник „Освобождение“. За влиянието на чорбаджиите в Дряново и за стремежа на някои средна ръка хора да ги догонят и да им подражават говори и следният случай.

Имало в града един човек, Тихо се казвал, който много държал на титлата чорбаджия, обаче не бил заможен и ни­кой не се обръщал към него така. Веднъж някоя си жена го повикала за нещо, когато минавал по улицата.

- Бачо Тихо, бачо Тихо!

Но той не се обръщал и си правил оглушки, че не я чува. Жената го повикала няколко пъти. Чак тогава той се обърнал към нея и рекъл:

- Йок! Що викаш бачо Тихо! Бачо Тиховци много. Кажи, чорбаджи Тихо, та да се разберем отведнъж!

Освобождението заварило Дряново като център на нахия – околия. Положението му на такъв център било потвърдено и от руските окупационни власти с назначаването на Недю Жеков за негов околийски началник. Пръв пристав – начал­ник на околийското полицейско управление в Дряново пък бил Димитър Икономов от Троян, бивш революционер, командир на отделение в четата на Христо Ботев и един от неговите помощници. По времето на Димитър Икономов, който дру­жал с по-прогресивните и революционно настроени граждани, в Дряново бил проведен (на 7.X.1879 год.) и изборът за народни представители в Първото обикновено народно събрание на освободена България. За народни представите­ли били избрани Петко Р. Славейков с 565 гласа, А. Хранов с 561 гласа, Петко Каравелов с 426 гласа. Както е видно, две от най-големите политически сили тогава, Каравелов и Славейков, изявили се като сторонници на либерална уред­ба на държавата, били избрани от Дряново и околността му. Продължавала вечната борба на бедното население в града с богаташите и чорбаджиите. Колкото и да хитрува­ла буржоазията, въпреки и да спечелвала повече от избори­те с различни машинации, зорките очи на дряновци всичко виждали. През 1881 год. д-р Минчо Цачев, като водач на чорбаджиите и консерваторите в Дряново, искал да се образуват тайни дружества против правителството, но без особен ус­пех .

В рапорта на окръжната избирателна комисия за избо­рите за IV ОНС, през 1884 год., проведени в Дряново, се из­насят следните нередности: „За много лица от Дряновска об­щина, на брой около 100 и повече души, които понастоящем са в странство, се подадоха срещу техните имена бюлетини от други лица.“ Някои гласували по два пъти, на присъст­вуващите от околните села около 200 души избиратели не се позволило да подадат бюлетините си. След изборите на 27 септември 1887 год., когато били избрани за народни пред­ставители за V-то ОНС чорбаджийският син д-р Минчо Цачев и Иван х. Стойчев, търговец, също постъпили няколко изло­жения против извършените беззакония. Пред избирателното бюро станал бой. За тоя избор се изнася, че „избирателите, като почнаха да гласуват, подаваха бюлетините на председателя Венко Събев, който, вместо да ги пусне в кутията, ги пу­щаше в джобовете си, а вадеше други и ги пущаше в кутия­та. На два пъти ний избирателите извадихме по 20 и повече бюлетини, които той е криел от избирателите, вече гласували. Той хвърли в кутията 200 бюлетини и тогава почна преброя­ването на гласовете“.

Стълкновенията на масата от дряновските избиратели, на народа с буржоазията и буржоазната власт продължили с още по-голяма сила през периода 1890-1900 год. При изборите за общински съвет на 11.X.1896 год. конни стражари заобико­лили училищния двор, където те се провеждали, и се обърна­ли с конете във фронт към народа. Но това положение още повече изостряло противоречията и карало бедните и средни слоеве в Дряново да засилват борбата за своите права. По­викът „Не щем хаджиите“ все повече се разширявал, за да се стигне до единствения по това време случай, да се изберат за общински съветници и за кмет социалисти начело с Михаил Бойчинов.

Буржоазията, въпреки различията в интересите на едни или други хора, групи и партии, била единна в съюза си сре­щу работническата класа и бедния народ. Тя неведнъж ма­неврирала и в Дряново, за да задържи на всяка цена власт­та в свои ръце. Такова било и положението при тия общин­ски избори (на 11.X.1896 год.), когато на избирателите има­ло предложени три листи: на социалистите, на стамболовистите и на консерваторите. Но като видели, че социалистите ще спечелят изборите, чорбаджиите от различните партии се обединили и отстъпили в полза на една нагласена от тях ес­нафска листа. Чрез тази си маневра те успели пак да прока­рат своите кандидати в общината.

През периода след Освобождението до войните кметовете на Дряново били: Г. х. Ганчов (1880 год), х. Христо Колев (1884-1886) и (1887-1890 год.), Пенчо Шишков (1886-1887), Стефан Икономов (с пом. кмет Михаил Бойчинов от ноември 1890 до юли 1893 год.), Колчо х. Станчев (1893), Михаил Бой­чинов (1894), Георги Цочев (1895), Боби Лафчиев (4895-1896), Станчо К. Лафчиев (1896-1898), Иван Илиев (1899-1908), Петър К. Тананов (1908-1914), К. Попов (1914-1917). През същия период народни представители от Дряново били: П. Р. Славейков, А. Хранов, Петко Каравелов, Райчо Каролев, д-р Минчо Цачев Иван х. Стойчев, Атанас х. Славчев, Боби Лафчиев, Боню Лунгов (социалист), Никола Христов Габровски (социалист), Георги Стойчев, д-р Генчо х. Генчев, Пенчо Шишков, Сава Бургоджиев, Рачо Бобев Пашов.

Повечето от тия кметове и народни представители на Дря­ново, предимно търговци, не сторили нищо за подобряване на положението на града, за създаване поминък на населението, за широко обществено строителство. Не направил това и Никола Мушанов, въпреки че бил неведнъж министър и министър-председател.

Бедността на населението в Дряново, селцата, махалите и колибите му в края на XIX век била изключителна. Като се направи сравнение за 1896-1897 год., напр. в областта на cкoтовъдството, с положението в съседната Павликенска околия! Пак от Търновски окръг, се вижда действителното положение на нещата.

Следната таблица показва нагледно това:

Околия

Коне

Кобили

Волове

Крави

Кози

Овце

Свини

Биволици

Магарета

Дряновска 12 19 1757 1222 2244 13048 1455 355 40
Павликенска 901 3354 8778 3807 3841 61463 3509 1603 701

Съвсем очевидно е, че почти при същата територия в Пав­ликенска околия е имало многократно повече добитък, отколкото в Дряновска. Такова „скотовъдство“ не можело да из­храни жителите на селцата и на града. Пък и добитъкът бил скъп и не всеки можел да си купи едно или друго добиче. Напр. през 1905 г. един кон струвал 150 лв., кобила 120 лв., магаре 25 лв., коза 20 лв, свиня 20 лв. В същото време над­ниците били съвсем малки. Напр. надниците на жените по строящата се жп линия била до 1.80 лв. на ден, а на мъжете до 2,90 лв. Само каменоделците и зидарите можели да изкар­ват по 5 лв. надница, а миньорите от 4,50 до 6 лв. С  такива малки надници не можело да се купува толкова скъп доби­тък. Не бил евтин и фуражът. Една кола слама струвала 40- 60 лв.; кола сено от 50 до 80 лв. А на пазара (през 1903 – 1904 год.) една крина жито струвала между 3,80 и 4,60 лв., ед­на крина ечемик или овес от 1.80 до 3.50 лв., ръж от 3.40 до 3.60 лв., царевица от 3.40 до 3.70 лв. Земята в дряновското землище и в околността била слаба, недоходоносна, обработ­вала се примитивно – с 1384 дървени и само две железни ра­ла (1987-1898 год.) с четири триори и 30 машинни веялки, без нито една вършачка.

Именно тази липса на условия за доходно земеделие и скотовъдство, след упадъка на занаятите, карала населението от този край да се изселва на други места. Такова състояние на селското стопанство в града и околията давало ярко отраже­ние на живота в Дряново. Някои занаяти към 1903-1904 год. окончателно изчезнали. Какво е станало от някогашните сто­тици занаятчии в Дряново от преди Освобождението, след на­хлуването на капитализма във всички сфери на живота, може да се види и от статистическите данни за 1904 год. за състава на градското население в България по професия и от данните в един „Търговско-индустриален алманах на Цар­ство България“, издаден през 1911 год.

През 1904 год., 25 години след Освобождението, съставът на населението в Дряново бил такъв (включват се и члено­вете на семействата): Всичко 3216 жители на града. От тях: земеделци – 215, шосейни работници – 67, пощенски – 24, войска – 7, полиция – 91, банкови чиновници – 12, търговски комисионери – 18, търговци на тъкани – 16, търговци на ко­не – 13, търговци на дърва – 2, гостилничари, кафеджии, кръчмари – 97, търговци на дрехи – 194, разни други тър­говци – 46, обработка на тъкани – 115, обработка кожи – 100, обработка на дърво – 8, металургия (железари, ковачи и пр.) – 195, керамично производство – 4, химическо произ­водство – 4, производство на хранителни продукти – 191, производство на дрехи (шивачи) – 710, строителна промиш­леност (дюлгери) – 233, книжарски, бижутерийни – 21, ад­министративни – 94, духовенство – 26, съдебни – 67, меди­цински – 24, педагогически – 27, домашна прислуга – 10, общи работници – 297, без работа – 35, без професия – - 20, просяци и др. 21, други 8. Анализът на състава на населе­нието по професии показва, че 6.7% от него се занимава със земеделие (селско стопанство), 49,4% с промишленост, 2,8% с транспорт и съобщения, 12.4% с търговия, 10.4% служите­ли, 4.4% домашни и общи работници, 13.9% други. Вижда се, че процентът на населението, заето в промишлеността, е мно­го висок – 49.4%, т. е. почти половината от жителите на гра­да. В това отношение Дряново е било почти на първо място в страната тогава. По същото време заетото с промишленост население във Варна е 22.2%, в София – 25.8%, Ловеч – 31.4%, В. Търново – 25.7%, Трявна – 47.8% и т. н.

В алманаха за 1911 год. пък поименно са посочени всички занаятчии и търговци в Дряново. Тогава в града е имало ед­на аптека, 11 бакалници, 2 бъчвари, 8 бояджии, 6 търговци на брашно, 4 мелници, 1 златарска   работилница, 4 гостилници, дарака, 2 търговци на добитък, 9 месари, 15 манифактурни магазина, 2 мутафчийски работилници, 14 обущари, 3 търгов­ци на суров памук, 6 кожухари, 6 шивачи, 3 книжарници, 2 лихвари, 13 кръчми, 3 платнари, 2 сапунджии,  1 тенекеджия, фурни, 4 хана, 2 хотела, 13 юрганджии, 1 плетачна работил работил­ница, 1 сладкарска работилница.

Разоряването и изчезването на някои занаяти в Дряново дало възможност на някои предприемчиви богаташи, като из­ползуват наличието на много и евтина работна ръка, да ор­ганизират предприятия от по-широк мащаб – фабрики и крупни работилници, да развият лихварството. Официално регистрирани като лихвари и прочути по своята алчност би­ли х. Димитър х. Ганчев и Никола С. Ахмаков. Те и някои други лихвари давали пари на заем с безбожна лихва – до 12%. Това обаче се виждало малко на лихварите. Един от тях, х. Пенчо, казвал на тези, които възразявали против тол­кова голяма лихва:

Какво бе, чоджум? На ден – на грош па­рица ще ми дадеш!

Бързо укрепнали основаните още след Освобождението тютюневи фабрики в града. Напр. фабриката на братя Шишкови през 1896 год. се наредила на първо място между десет­те тютюневи фабрики в окръга по производство и печалби. Същата година три от десетте тютюневи фабрики в Търновски окръг се намирали в Дряново и само за първото шестмесе­чие през 1897 год. изработили 20 133 кг тютюн срещу 29 259 кг на останалите седем фабрики в окръга, т. е. почти полови­ната от тютюневото производство на окръга. Но по-късно, по­ради слабото търсене на тютюна, ниските му цени и пр. тютюнофабрикантите Станчо х. Димитров и Никола х. Станчов не можали да издържат на конкуренцията и се слели с бра­тя Шишкови. Уедрената тютюнева фабрика под името „Бал­кан“, на братя Шишкови с-ие братя х. Станчови, през 1903-1904 год. изработила 34 850 кг тютюн, значително повече от конкурентите им в Горна Оряховица, Габрово, Търново и Сев­лиево. В тютюневите фабрики в Дряново, които първоначално били 4, после станали 3, 2 и накрая 1, били ангажирани доста работници, около 200 души, предимно жени. Други по-големи предприятия, които поглъщали повече работна ръка и допри­насяли за увеличаване числото на работниците в града, за създаването на работническа класа, били: Скотобойната, Пле­тачната фабрика на Колчо Зафиров, 2 содолимонадени фаб­рики и други по-малки предприятия. В плетачната фабрика на Зафиров работили непрекъснато 25-30 работници, а в Скотобойната 30-40 души. В последната през 1905 год. било за­клано значително Количество добитък: 25 вола, 63 крави, 24 телци, 239 биволи, 5 биволици, 2 малачета, 687 овни и кочо­ве, 655 овци, 136 пръчове, 2307 кози, 1418 агнета, 671 ярета, 32 свини или всичко 6264 глави добитък. В Скотобойната не само клали добитък за прясно месо. Към нея имало отдел за произвеждане на пастърма, суджук, червиш и лой.

От търговците на брашно, на дървен строителен материал, от соватчиите, в мелниците и т. н. също били ангажирани по 5-10 души постоянни работници. Като се прибавят към тях и дюлгерите, чираците и калфите на някои занаятчии, които все още се крепели, може да се добие пълна представа за ико­номическото положение в града и нарастването на работни­ческия елемент в Дряново. А когато започна строежът на Презбалканската жп линия през периода 1903-1910 год., на трасето й работили около 3000 души годишно. В грубата ра­бота – изкопчийство, после каменоделството и зидарството били ангажирани работници от Дряново и околията, на кои­то било удобно да работят, без да се откъсват от домовете и семействата си. Построяването на Презбалканската жп ли­ния, колкото и чудно да изглежда това, спомогнало още по­вече за икономическия упадък на Дряново. От една страна, тя ускорила процеса на разоряване на занаятчийското произ­водство, което попада под конкурентните удари на вече лес­но внасяните фабрични произведения. От друга страна, свър­звайки редица балкански селища, линията фактически ги освободила от стопанската опека на Дряново, което се отра­зило неблагоприятно на него. Но жп линия все пак подгот­вила почвата за бъдещото индустриално развитие на града.

През този период на бързото развитие на капитализма в Дряново, на 1 юли 1895 год., било основано и първото акцио­нерно д-во в града под името „Капка“, с 2000 акции с първо­начален капитал 20 000 златни лева. Целта на дружеството била главно лихварска, да дава пари в заем до 10% годишно. Начело на него, като председател, застанал Боби Лафчиев, или, както го характеризира вестник „Социалист“ през 1897 год., „Депутатът, член на постоянната комисия, печатаря, книжаря, лихваря, бакала, земеделеца и стълба на Стоилова тук, младий чорбаджия, достоен потомък на старите дряновски чорбаджии“, който имал като една от главните си задачи в живота борбата със социалистите. Като акционери в „Капка“ участвували редица богаташи от Дряново, Търново, Елена и другаде. За един период от 6-7 години капиталът на друже­ството нараснал на 200 000 лева. За същността и дейността на „Капка“ и кой стои зад нея, през 1901 год. Михаил Бойчи­нов написал дълга статия в органа на местната социалдемо­кратическа организация „Дряновски вестник“: „Много от гражданите дадоха спечелените си с кървав пот парици, за да не ги видят може би никога.“ И по-нататък: „Отдавна тези Шишковци, Цачевци, Мянковци, Бургуджиевци ядат света… Ний, социалдемократите, не сме престанали да ги изобличаваме, обаче слабо сме били чувани.“

Така, в упорита борба с тежестите на новия живот, в бор­ба с финансовите затруднения, с конкуренцията и скъпотията протичали годините от Освобождението до войните за мнозинството от жителите на Дряново. Въпреки усилния си труд, десетки и стотици занаятчии от всички браншове фалирали, зарязали професиите си. Това е период на непрекъснато из­селване от града за търсене на поминък и препитание на дру­ги места. Това е и период на появяването и бързото увелича­ване на работническата класа в Дряново. Това е и времето на зараждането и бързото развитие на работническото и социалистическото движение в града, на организирани борби за по-добри условия на живот и за по-добър обществен строй.

Страници от историята

Новини

виж всички