За Дряново

Писатели

Янко Дряновец (Янко Христов Бърнев). Роден е около 1819 год. в семейството на дюлгерин, участник във Велчовата завера. Получил първоначалното си образование в мест­ното училище, а после завършил прочутото тогава елино-българско училище в Свищов. Към 1840 год. заминал за гр. Бяла и учителствувал там до 1847 год. После бил главен учи­тел при Долнокрайското училище в Ловеч до 1863 год., в Ески Джумая (Търговище) и през 1865-1866 год. – в Габрово. Починал в Ловеч през  1868 год.

Янко Дряновец е един от първите български поети. Наи­стина малко стихотворения са запазени с името му, защото дори и досега редица от тях, печатани в различните сборни­ци и песнопойки, са приписвани на П. Р. Славейков или на други поети от тази епоха. Само в книгата „Разна любовна песнопевка“, която е първият наш поетичен сборник от сти­хотворения и любовни песни, съставен от Манол Лазаров Софиянец и издадена през 1858 год. в Белград, няколко сти­хотворения са подписани с името му – Янко X. Дряновец. В тоя сборник той участвувал заедно с П. Р. Славейков (с когото били големи приятели), Кръстю С. Пишурка, Добри Чинтулов, Никола Катранов и др. известни стихотворци от тази епоха. С печатаните в „песнопевката“ негови стихотворе­ния „Де заходиш ясен, мой свет“, „Песен“, „Ах любезна моя мила“. „Нежното момиче“ и др. Янко Дряновец се очертава като един от ранните български поети-лирици. Езикът му в тия стихотворения е свеж и образен, съвсем новобългарски. Те са малки химни на любовта и живота. Много от стихотво­ренията му се пеели по това време като народни песни, без да се знае авторът им.

Освен с поезия, Янко Дряновец се занимавал и с друга книжовна дейност. През 1959 год. той превел от руски и из­дал „Кратка свещена история…“ В историята на българска­та литература Янко Дряновец ще остане като един от пър­вите автори на любовна поезия.

Трифон Цанев Трифонов. Роден е на 4.XI.1866 год. Ос­новното си образование получил в родния си град. След Осво­бодителната война семейството му се преселило в Русе. За­вършил през 1886 год. реална гимназия в гр. Николаев, Ру­сия. После учителствувал в Русе, Образцов чифлик, Шумен и Варна. Бил и училищен инспектор в Шумен и в Русе. В Русе Трифон Ц. Трифонов взел живо участие в обществени­те работи: бил общински съветник, помощник-кмет на гра­да, член на търговско-индустриалната камара и пр. Той е един от създателите на театъра и на Дома на изкуствата и печата в Русе. Починал на 17 април 1926 год.

Трифон Ц. Трифонов е написал и няколко книги, но за съжаление името му сега не е известно и творчеството му не е проучено. Някои от стихотворенията и разказите му са събрани в книгата „Сбирка от съчинения. Проза и поезия“ кн. I. Русе, 1893 год. Тук са поместени и поемите му „Сред гробовете или в навечерието на бунтовете“ и „Химна на смъртта“ – епопея в 10 песни. Интересни са и разказите му „Много звани, малко избрани“, „Урокът е изучен“ и особе­но разказът „Из ехтежа на миналото или Под стария бряст“, в който се разказва за битката при Дряновския манастир.

Трифон Ц. Трифонов е написал и комедията „Греховница“ и драматичната поема в стихове „Властители“. Той е един от първите преводачи на  Пушкин и Шекспир в България.

Стефан Станчев Руневски. Роден на 15.VIII.1877 г. Ос­новното си образование получил в Дряновското трикласно училище. Гимназия учил в Габрово и във Варна. След това учителствувал до есента на 1905 год. в Беленска околия, в с. Гостилина, Дряновско и в Дряново. Като учител и социалист Руневски проявил активна обществена дейност в род­ния си град и после в София – бил председател на Околий­ското учителско дружество, участвувал като делегат на V конгрес на партията, на VII и VIII конгреси на българския учителски съюз и пр. След това следвал и завършил юриди­ческия факултет в София през 1909 год. Известно време бил адвокат. Участвувал като обикновен войник в Балканската и в Първата световна войни. Изтощен от маларията, от коя­то заболял на южния фронт, не дълго след демобилизацията – на 24.I.1919 год., починал в София.

Литературната си дейност Стефан Руневски започнал от 1899 год. и сътрудничил на различни социалистически, учител­ски и други вестници и списания. Неговите разкази и очерци са печатани в сп. „Труд“, във в. „Съзнание“ (където съ­трудничела и Вела Благоева), в. „Работнишко дело“, сп. „Селска пробуда“, в „Ново време“, „Общо дело“, „Право де­ло“, „Звезда“, „Наш живот“, Наблюдател“ и много други.

Първата отделна книга на Стефан Руневски е издадена през 1903 год. Това е драмата му в едно действие „Чужде­нец“. Следват книгите му: „Разкази“ – том първи (1904) „Илюстрована народна читанка за вечерни и празнични училища“ (1905), „Стоян и Калина“ (1906), „Разкази в два то­ма“ (1907-1912), „Нашенци“ – разкази (1919). Стефан Ру­невски подготвил за печат и други свои произведения: „Бъл­гарски учители“ – повест, „Человекът Андрея“ – роман, „Блудният син“ – драма, „По бранните поля“ – разкази, „Жертвоприношение“ – роман, „На два фронта“ – повест, които обаче не успял да издаде.

Макар и починал твърде млад, в разцвета на силите си, Стефан Руневски е един от най-талантливите писатели и представител на критическия реализъм в нашата литерату­ра от началото на нашия век. Опознал като учител и участник в двете войни душата на българина и трагедията на на­шия народ, убеден социалист, той написал произведения, кои­то го поставят на видно място в българската литература, като забележителен писател реалист, истински художник на на­родния живот.

Д-р Михаил Тихов. Роден през 1880 год. в Дряново, къ­дето завършил трикласното училище. Учил класическа гим­назия в Русе. Работил като учител две години в с. Гостилица и Косарка, Дряновско. Висшето си образование получил в Лайпциг – Германия с докторат по немска филология. След това заемал редица отговорни постове: директор на На­родната библиотека в София, директор на оперетния театър „Ренесанс“ и директор на Народния театър в София. Почи­нал през  1936 год.

Д-р Михаил Тихов е сътрудничил на сп. „Ново време“ и на литературните списания „Мисъл“, „Свободно мнение“ и др. Редактирал е сп. „Яснина“ и сп. „Ловец“. Проявил се като литературен, театрален и художествен критик. Домът му в София бил средище на писатели и културни дейци, меж­ду които П. К. Яворов, д-р Кирил Кръстев и др. Автор е на следните книги: „Немско-български речник (1932), в съавторство с д-р Стойчо Донев, „Театрални бележки“ – „Над зи­да – драма от А. Карима“ (1915), „Художествената изложба“ (1915).

Рачо Стоянов. Роден на 6 септември 1883 год. Завършил третокласното училище в родния си град, а после учил в Априловската гимназия в Габрово. Поради бедността си бил принуден да напусне гимназията и да остане в Дряново ту безработен, ту писар в разни учреждения. През 1903 год. за­минал за Варна, където участвувал в театралната трупа при клуба на тесните социалисти. От Варна през 1905 год. се пре­хвърлил в София и постъпил библиотекар в Народното съб­рание, а после библиотекар в Българското книжовно друже­ство (сега БАН). Оттогава започнал да печата в различни вестници с подпис Рафаил Миленков. Работил и като жур­налист в редакциите на вестниците „Ден“, „Мир“, „Македо­ния“ и „Знаме“. Починал на 12 януари 1951 год. в София.

Сътрудничил и на „Пряпорец“, „Литературен глас“, „Бъл­гарска мисъл“, „Летописи“, „Просвета“, „Съвременник“, „Демократически преглед“, „Из нов път“ и други. Една от първите му напечатани творби е „Легенда за човека“ – разкази (1910). Едва през 1927 год. била издадена и кни­гата му „Майстори“ – драма в четири действия (преиздава­на също през 1928 и 1956 год.), а през 1936 год. повестта му „Майка Магдалина“. След 9 септември 1944 год. бяха изда­дени книгите му: „Избрани произведения“ (1961) и „Поли­тикани“ – комедия в три действия (през 1966 год., в книга­та на Ат. Узунов’„Насила оженване“ – пиеси).

Най-хубавото произведение на Рачо Стоянов е драмата „Майстори“, която заема едно от челните места в българ­ската драматургия. Написана с отлично познаване живота и бита на еснафите, на резбарите, на майсторите на народното изкуство, тя е един възторжен химн на голямата и всеотдай­на любов, колкото и трагичен да е нейният завършек. Поставена за пръв път в Народния театър в София на 10 сеп­тември 1927 год., тази драма е досега не слиза от сцените на театрите в страната. Тя се посрещна добре и в Съветския съюз. Зряло белетристично произведение, с дълбок психологи­чески анализ, с нескрита симпатия към обикновените хора е и повестта му „Майка Магдалина“.

Денчо Марчевски. Роден на 3 септември 1893 год. в Дря­ново, където завършил трети клас. Гимназия учил в Габро­во, а в Русе следвал учителски институт. Като прогимназиа­лен учител учителствувал в с. Лик, Врачанско, и в редица училища във Варна и София. Взел участие в социалистичес­кото движение още в младини. Член е на Съюза на българ­ските писатели. Живее в София.

След завръщането си от фронта през 1918 год. Денчо Марчевски се запознал с Антон Страшимиров, който го по­ощрил в желанието му да се отдаде на литературна дейност. Първия си разказ ,,В зората на Първи май“ напечатал във в. „Учителска искра“ с псевдоним Люляков. В редактира­ното от А. Страшимиров сп. „Наши дни“ през 1921 год. се появяват и други разкази от Денчо Марчевски. По това вре­ме, през 1922 год., напечатал в издаваното в Русе сп. „Юно­ша“ и първия си разказ за деца „При чужди хора“. Писал е и много статии по педагогически въпроси в различни педаго­гически вестници и списания. След 9 септември 1944 год. съ­трудничил на редица вестници и списания: „Отечествен фронт“, „Вечерни новини“, „Учителско дело“, „Септемврий­че“, „Родни простори“, „Славяни“, „Ведрина“ и др.

Произведенията за деца и юноши и особено на истори­чески теми заемат главно място в литературното творчество на Денчо Марчевски. За малките читатели той е написал ре­дица повести, романи, пиеси и пр., общо над 40 книги: „До­шло е време“, „В бой за свобода“, „Паисий Хилендарски“, „Нашата учителка“, „Момчето с акордеона“, „Лястовиче гне­здо“, „Орлите от север“, „Морското момче“ и други. Автор е и на няколко педагогически книги. Денчо Марчевски сега е един от известните творци на нашата съвременна детско-юношеска литература.

Станимир Лилянов (Стефан Христов Рашенов). Роден е на 25 август (ст. стил) 1896 год. в Дряново. След основното си образование, което получил в родния си град, гимназия учил в Габрово, където участвувал в тайни марксически кръ­жоци и в Русе. Взел е участие като офицер в Първата све­товна война. Участвувал във Владайското въстание през 1918 год. Завършил след войната юридическия факултет в университета в София и се отдал на адвокатска практика. След 9 септември 1944 год. е бил няколко години юрисконсулт в ЦК на БКП, а по-късно директор на издателство „Българ­ски писател“, на изд. „Техника“ и др.

За пръв път печатал през 1924 год. в сп. „Нов път“. Съ­трудничил също във вестниците „Наши дни“, „Единство“, „Ре­леф“ и на сп. „Наковалня“. Автор е на книгите: „Ламя“ – по­вест (1925), „Към победа“ – сборник, очерци и разкази за Отечествената война (1948), „Преходно време“ – разкази (1954). Има неиздадени и три романа: „Венка“, „Просветле­нието“ и „Подвизи“. Член е на Съюза на българските писа­тели.

Йордан Ветвинов (Йордан Тодоров Йорданов). Роден е на 16 март 1897 год. в Дряново. Основно образование получил в Дряново, а средно в Разград. Участвувал в Първата световна война като офицер. След войната завършил юридически фа­култет в София и се установил адвокат в гр. Попово. Акти­вен общественик и културен деец, Ветвинов бил в Попово, кмет на града през 1933 – 1935 год., председател на чита­лището и пр. Избран за народен представител в Поповска околия за 24 ОНС през 1938 год., Йордан Ветвинов, по убеж­дение ляв земеделец, участвувал в първата българска парла­ментарна делегация, посетила Съветския съюз преди Втората световна война. След завръщането си той говорил с възторг за съветската страна като убеден неин приятел. Известно вре­ме работил и като съдия в София. Починал на 21 юли 1953 год.

За пръв път Йордан Ветвинов печатал през 1920 год. в сп. „Свободна мисъл“. От 1925 до 1935 год. бил редактор на седмичния вестник „Поповски новини“. Сътрудничил също със стихове на редица вестници и списания: „Парнас“, „Яснина“, „Хиперион“, „Съдба“, „Завети“, „Светлоструй“, „Вест­ник на жената“ и др. Превел е и поемите на Алфред де Мюсе „Нощи“ през 1927 год.

Йордан Ветвинов е автор на следните книги: „Вчера“ – стихове (1930), „Бачо Киро“ – поема (1937) и „Бунтовна пролет“ драма в 5 действия (1948). Най-хубава от тях е пое­мата „Бачо Киро“, посветена на битката при Дряновския манастир през 1876 год.

Марко Марчевски

Марко Марчевски. Роден е на 1 октомври 1898 год. в с. Марча – община Дряново. Основното си образование получил в Дряново. В търсенето на работа и хляб обиколил много градове, сменил различни професии. Печатал най-напред сатирични и хумористични стихове във вестниците „Българан“ и „К’во да е“ през 1918 год. Дружбата му с Христо Ясенов, Гео Милев, Николай Хрелков и други писатели-комунисти му помогнала много за въвличането в активна литературна дейност и за определяне идейните му позиции. Участвувал в подготовката на Септемврийското    въстание

1923 год. в София. Заедно с Гео Милев редактирал бор­ческото списание „Пламък“. След убийството на Гео Милев бил арестуван, но успял да избяга в Гърция, а оттам през 1925 год. в Съветския съюз. В СССР прекарал като полити­чески емигрант 8 години – в Ленинград, Харков и други гра­дове. В Ленинград работил във в. „Вечерная красная газета“, а в Харков като редактор на българския отдел в държав­ното издателство. Тук завършил литература и известно време чел лекции по българска литература в Харковския журналистически институт.

В СССР Марко Марчевски издал няколко книги. През 1934 год. се върнал в България, редактирал в. „Известия“ и сътрудничил в разкази, статии по обществени и културни въ­проси в редица партийни и прогресивни вестници и списания:

„Звезда“, „Нова литература“, „РЛФ“, „Литературен прег­лед“, „Ехо“, „Кормило“, „Поглед“ и др. През 1941 год. поли­цията го интернирала в концлагерите „Еникьой“ и „Св. Ки­рил“, където прекарал до 1944 год. В началото на 1944 год. минал в нелегалност и се укривал главно в Плевен. След 9 септември 1944 год. бил редактор в издателство „Народна младеж“, в сп. „Септември“, в Издателството на НС на ОФ, преподавал литература в Театралната академия и пр. Починал на 12.IV.1962 год. в София.

Марко Марчевски е оста­вил на българските читате­ли едно значително по обем творчество. Особено популя­рен е той сред децата и юно­шите, за които е написал ня­колко повести и романи. Ав­тор е на книгите: „Осем го­дини в Съветския съюз“, „Утро над полята“, „Страх“, „Априлски дни“ – мемоари; „В една нощ“ – приклю­ченски повести и разкази; „Героите на Белица“ – ро­ман, претърпял 5 издания; „Диарбекирски заточени­ци“ – роман, „Джакомо ще стане капитан“ – разка­зи; „Калофер   войвода“ повест    (3   изд.);   „Остров Тамбукту“ – роман (3 изд.), „Митко Палаузов“ – повест (7 изд.), „Партийна тайна“ – повест (5 изд.), „Сините ска­ли“ – роман (5 изд.) „Септемврийски дни и нощи“ и други. Издал е също няколко книги с приказки за деца като: „Бъл­гарски народни басни и приказки“, „Кой е най-силен“, „Лоша дума“ и др., както и редица трудове: „Малка литературна енциклопедия“, „Малка философско-научна енциклопедия“, „Руско-български речник“, „Руско-български разговорник“, Критика на критиците“ и пр. Превел е и много книги от рус­ки език.

Атанас (Стефанов Дечев) Смирнов. Роден е на 5.IX.1909 год. в учителско семейство. След завършването на Дряновска­та реалка през 1926 год. учил в педагогическо училище в Казанлък. Поради продължително боледуване бил принуден да остане завинаги в родния си град. В продължение на че­тири десетилетия той участвувал неуморно в обществения и културен живот в Дряново: член на градския комитет на пар­тията още през нелегалния период (1940-1944 год.), предсе­дател на читалище „Ив. Владков“ непрекъснато от 1944 год. досега; началник на отдел „Култура“ при околийския наро­ден съвет; общински съветник; ръководител на читалищния литературен кръжок „Николай Хрелков“ и пр. Заради лите­ратурното му творчество, за активната му и разнообразна по­литическа, обществена и културна дейност на 24 май 1967 год. Президиумът на Народното събрание го удостои със зва­нието „Заслужил деятел на културата“. Член е на Съюза на българските писатели.

Атанас Смирнов е сътрудничил на редица литературни вестници и списания: „Глобус“, „Обзор“, „Светлоструй“, „Ми­съл“ „Мисъл и воля“, „Литературен живот“, „Кормило“, „Ли­тературен час“, Българска мисъл“, „Българска реч“, „Гре­бец“, „Литературен фронт“, „Септември“, „Пламък“ и др. Редактирал е литературната страница на в. „Светлоструй“, на в. „Дряновски глас“, Бил е редактор и на в. „Пробуда“. Превел е много книги, предимно стихотворни сбирки от съвет­ски поети. Като един от най-добрите преводачи от руски език у нас, през 1967 год. получи наградата на Съюза на българ­ските писатели за превода си на книгата „Стихотворения“ от Константин Симонов.

Атанас Смирнов е самобитен поет със свой оригинален по­черк и творчество. В стихотворенията му се чувствува дъхът на хайдушкия балкан, коравината на българския народ и зе­мя, вяра в бъдещето им, любов към родната природа. Опти­мистични и бодри, с граждански патос, със своеобразно фи­лософско виждане в народностен дух, със звънлив стих и до­бре построена фраза, неговите стихотворения го наредиха в редицата на най-утвърдените български поети от 30-те години на нашия век. Автор е на следните книги: „Кръгозор“ – сти­хове (1933), „Ручей“ – стихотворен сборник (съавтор 1929), „Колибарски химни“ – избрани стихотворения (1964), „Пи­сатели дряновци“ – сборник (съставител, 1945), „Д-р Вър­бан Генчев“ – биографичен очерк (съавтор, 1961), „Култур­ната политика на фашизма и нашите предстоящи задачи“ (1945) „Далечно ехо“ – стихотворения, (1968 г.).

Камен Калчев. Роден е на 30 юли 1914 год. в бедно селско семейство в с. Керека, Дряновско. Останал сирак от малък (баща му загинал през Първата световна война), под влия­нието на брат си участвувал в Септемврийското въстание 1923 год. Камен Калчев още от юношески години навлиза в комунистическото движение. В гимназията станал член на РМС и участвувал в две големи ученически стачки. Активно работил по партийна линия и по време на следването си в Свободния университет в София. За тази му дейност през 1935 год. бил арестуван и хвърлен в Софийския централен затвор. След 9 септември 1944 год. Камен Калчев е един от ръководните дейци на нашия литературен живот: редактирал е в-к „Литературен фронт“, „Септемврийче“, „Пламъче“, „Септември“; бил е главен редактор на издателство „Българ­ски писател“; председател на Съюза на българските писате­ли, секретар на партийната организация при Съюза на бъл­гарските писатели и пр. Сега е главен редактор на сп. „Сеп­тември“.

Първия си разказ Камен Калчев напечатал в литератур­ния сборник „Сигнали“ през 1935 год. преди да попадне в за­твора. Оттогава започнала и неговата литературна дейност. Сътрудничил активно в прогресивния литературен печат в. „Литературен преглед“, „Брод“, „Заря“, „Нова литерату­ра“ и други вестници и списания.

Камен Калчев е автор на около 40 книги – романи, пове­сти, пътеписи, разкази и драми за възрастни и деца. Между тях особено популярни са: „Син на работническата класа“ – романизована биография на Георги Димитров (претърпяла 4 издания), „Семейството на тъкачите“ – роман (3 изд., награ­ден от СБП), „Живите помнят“ – роман (6 изд.); „Двама в новия град“ – роман (2 изд.), „При извора на живота“ – ро­ман (3 изд.), „Смелият капитан“ (3 изд.), „В края на лято­то“ – роман за юноши (3 изд.), „Васил Левски“ – повест за юноши (3 изд.) и много други.

За значителното си литературно творчество, като един от най-видните съвременни български писатели, Камен Калчев е удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“. По­лучавал е и Димитровска награда.

Марко Ганчев. Роден е на 13 февруари 1932 год. в с. Марча, Дряновска община. Племенник е на Марко Марчевски. Основ­но и гимназиално образование получил в Дряново. Завършил литература в Софийския университет. Работил е в редакцията на в.к „Народна култура“. Бил е и заместник главен редактор на в-к „Стършел“. Сега работи в изд. „Народна култура“. За пръв път печатал през 1946 год. във в. „Средношколско един­ство“. Превел е през 1958 год. от албански език „Песен на гор­дата болка“ от Мигени. Член е на Съюза на българските пи­сатели.

Марко Ганчев е автор на няколко книги – лирика и сати­ра: „Семената зреят“ – стихотворения (1957), „Марсиански възторзи“ – сатирични стихотворения (1960), „Смяна“ – ли­тературен сборник (съавтор, 1954) „Стихотворен залп“ – ху­мористичен сборник (състав. 1963 год.), „Второ пришест­вие“ – сатирични стихове (1964), „Свой човек“ – хумор и са­тира (1965), „Всички пътища и един от тях“ – лирика (1965), „Правото да бъдеш буден“ – стихотворения (1966); „Оправя­нето на света“ – сатира (1967) и „Бягащо дърво“, лирика.

Димитър Стефанов. Роден е на 20 март 1932 год. в Дряно­во. Тук получил основното си и средно образование. Завър­шил славянска филология в Прага – Чехословакия. Извест­но време редактирал в. „Граничар“. Повече от 10 години за­вежда отдел „Поезия“ в литературната редакция на Радио София. Печатал е стихове в „Септември“ и „Пламък“, във ве­стниците „Литературен фронт“, „Народна младеж“, „Работ­ническо дело“ и др. Превежда от чешки, словашки и руски езици. Член е на Съюза на българските писатели.

Написал е следните книги, „Слънцето да не залязва“ – стихотворения (1957), „Довиждане до идващите дни“ – пое­ма, посветена на Иван Владков (1964), „Най-голямото не­бе“ – стихове (1965).

Страници от историята

Новини

виж всички