За Дряново

Развитие на селището през турското владичество

Дряновски манстир - изглед от въздуха, снимка от 33 год.Нашите старопланински градове са възникнали в средновековната епоха като културни, стопански и административни селища на колибарските краища. В тях, като централни заселища, населението от околните колиби най-напред се е стичало да се черкува. После отиването му там се свързвало и със стопански съображения – за пазаруване. Най-после тези селища поели административни – общински и накрая околийски функции. А не малка част от колибарите българи отначало, непосредствено след падането на България под турско робство, били пришълци от равнината, от Дунавска България и от Тракия.

Подложени на изтребления, на непрекъснати грабежи и притеснения, много българи от полетата търсели опасение в планинските дебри. В тъмни нощи, по странични междуселски пътища или направо, през ниви и храсталаци, те се промъквали по единично, семейно или на цели родове към планината и щом намирали някое затулено зад тори и върхове припечно място, с полянки, годни за построяване на колиба и някоя нивичка да се разоре, заселвали се там завинаги. Тук тези свободолюбиви българи избягвали притесненията на завоевателя. И колкото да бил труден животът им в планината, която не ражда хляб, те пускали корени в нея, гладували и се блъскали в немотия, но пазели своята свобода, вяра и език, семейна чест и българско име.

Някои наши учени считат, че не малка част от населението в Дряновско, Габровско, Тревненско и други балкански краища е дошло от Старозагорско и Пловдивско, след нахлуването на турците. Други учени, като проф. Любомир Милетич, който е обиколил почти всички селища в Северна България, смятат, че в Дряновско, Габровско и Еленско се преселило полянско-хърцойско, т. е. старобългарско население, дошло от Горнооряховско, Търновско, Беленско, Свищовско и Разградско.

Именно като такова средище на коравите българи планинци, които не искали да се покоряват на турците, на мястото на старите тракоилирийски, римски и старобългарски заселища и крепости е изникнало и Дряново, със своето сегашно име, на днешното си място. Няма да се спираме на въпроса за произхода на името му, щом и езиковедите насочват към жилавото дряново дърво. Но има нещо символично в това, че между толкова много дървета в околността, дрянът е дал името си на града. Туй насочва към здравината, към ранното събуждане и идване на пролетта и че с цъфтежа на дряна са свързани много надежди. А може би в действителност тукашната местност някога да е била царството на дряна. Тя е харесала на някои българи преселници и бегълци от робията, които се установили на полянките и припеците и тук са положили основите на новото китно селище Дряново. Така или иначе, и като оставил миналото дотогава, когато то с било римска, византийска и българска крепост и градище от времето на Асеневци и до падането на България под турско иго, вече се срещаме с истинското Дряново, със селището, което както преди няколко столетия, така и днес носи хубавото име Дряново.

За първи път името Дряново се споменава в турски документи – регистри от 1470-80 години, т. е. само 7-8 десетилетия след заробването на България. От тия регистри също узнаваме, че селището се състои от 38 къщи, все български. За сегашните ни мащаби, макар и все още да имаме в планинските краища селца с по няколко къщи, може би ще се види смешно, че Дряново е било толкова незначително за онова време. Но невинаги големината на селищата решава техния принос в (развитието на един или друг край на страната ни или в националната ни история. Пък и зад тази цифра – 38 къщи, се крият доста на брой хора, може би 400-500 души, като се има предвид, че българите тогава са предпочитали и по традиция все още са живеели по цели родове заедно. Имало е семейства с живи дядо и баба с 5 – 10 деца и още 3 пъти по толкова внуци, които броели по 30 – 40 души. Причините за това родово съжителство са били много. Освен славянската родова традиция, през епохата на турското владичество към нея се прибавил и стремежът за опазване на рода, икономическа сигурност, едно може би инстинктивно разбиране на ролята на колектива, на свързания кръвно родство колектив, за продължаване съществуване на неговите членове, на българската народност в случая.

Най-напред Дряново е било част от вакъфите, на Каст паша, Румелийски (за Тракия) Бейлер Бей през 1442 г. През 80-те години на същото столетие (към 1480-1490 год. след реформата на султан Мехмед II, който отменил вакъфските имения с оглед пълноценната експлоатация на поземления фонд и те преминали в ръцете на определени лица п формата на тимари, станала промяна и с положението Дряново. Това се удостоверява от едно описание в софийския регистър на мюлковете и вакъфите през XVI век.

От установителния акт на вакъфа, който предшествува описанието на селището, научаваме, че Дряново е било във вакъфа на Касъм паша и че е било върнато на неговите наследници с предназначение да издържат имарета на пашата в Одрин. Малко по-късно обаче Дряново било временно освободено от статута на вакъф. Същият акт е записан и в един регистър в Цариградските архиви, датиращ вероятно от 40-те години на XVI век. Няма съмнение, че промяната в положението на Дряново е била вследствие на аграрната реформа на Мехмед II. Действително в регистъра до 80-те год. на XV век, Дряново не е регистрирано като  тимар,  но  това   може  да  се  дължи различни  обстоятелства.   В   светлината   на  тия  документи нашата известна историчка Бистра Цветкова  (виж интересната й статия в сп. „ Jurnal of Ekonomic and social History of the Orient“, кн. VI, 1963, стр. 104-120) установява, че вакъфът в Дряново е учреден преди 1478 год. и че с положителност основател на вакъфа е бил Касъм паша, който се сражавал с армиите на полския крал Владислав Варненчик и унгарския Янош Хуниади през 1444 год.

С учредяването на вакъфа на Касъм паша и причисляването на Дряново към тоя вакъф са били дадени известни данъчни облекчения не само на дервентджиите (60 семейства), но и на останалото му население, като вакъфска рая.

На основание на една заповед от султан Баязид II, част от живеещите в Дряново българи също не били облагани е данъците: „аваризи дивание“ и „текялиф и йорфие“ – от категорията на извънредните данъци, както и от принудителна работа. От последните данъчни привилегии се ползували 60 семейства (домакинства) в Дряново – дервентджиите, които дори в XIX век се стараели да си запазят тези привилегии й облекчения. С това се обяснява и бързото разрастване на селището. Жителите му са били освободени от плащането на някои извънредни данъци на държавата като поземлено-личният данък „испенче“, както и от задължението да доставят дърва и сено за помещенията на местния представител на турската власт. Вдовиците и младежите не плащали данъка „джизие“. Ония жители, които се занимавали с отглеждането на овце, били напълно освободени от данъка „харач“ и данъка по овцете.

Показателно за Дряново е и следното обстоятелство. Сто години след падането на България под турско владичество, към края на XV век, тук живеели изключително българи. Едва към 40-те години на XVI век, както личи от един регистър в Цариградските архиви, в селото се появява едно мюсюлманско домакинство. Десетина години по-късно мюсюлманските домакинства са 5 и един неженен мюсюлманин. Бистра Цветкова, един сериозен изследовател на тая епоха, чиито данни тук привеждаме, смята, че тия пет мюсюлмански домакинства са били помохамеданчени българи (възможно дошли от други места), тъй като главите на техните семейства са регистрирани с прозвището „Абдулах“, което се давало на лица от немюсюлманско потекло, и на роби.

През цялото османско владичество обаче, въпреки натиска на турската власт и асимилаторската й политика, числото на мохамеданите в Дряново не нараснало особено и в степен, че да изтласква българското население. Селището запазило до край и твърдо българския си облик. От запазените турски данъчни регистри към края на XVI век личи, че броят на жителите му не намалява. Тогава са регистрирани 236 българи, глави на семейства (регистрирали се само мъжете), подлежащи на облагане е данъка на глава „джизие“. В същия регистър се отбелязва, че в Дряново има 21 пришълци и 7 синове на пришълци. Очевидно, селището е започнало да привлича поселници, заради относителната сигурност на живота в този край.

По-нататък Дряново се е разраснало още повече. По документ от 90-те години на XVII век в селото се наброяват 443 души мъже, българи, подлежащи на облагане с данъка „джизие“. От този документ-регистър за данъка джизие на 59 селища в Търновската каза, личи социалното положение и поминъка на населението в Дряново към 1680-1700 год. Тогава в селището имало три категории българи данъкоплатци: богати – 20 души (глави на семейства; средни 117 и бедни 306. От тях 20 от категорията богати и 17 от категорията средни се занимавали с чифчилък, т. е. със земеделие, а 143 души от категорията на бедните били аргати. Вижда се, че и тогава преобладавало бедното население. Според този регистър може да се направи и сравнение за големината на селището спрямо други околни селища. По това време, когато Дряново имало 443 глави на домакинства данъкоплатци, Трявна имала 431, Габрово 613, Елена 529, Килифарево 323, Горна Оряховица – 341, Арбанаси 529 и т. н.

Що се отнася до пришълците в Дряново, някои наши учени намират следи в тях от население, избягало от Западна България по време на Чипровското въстание от 1688 год.; на население, придошло след Търновското въстание (1598 год.), както и от времето на помохамеданчването на някои селища в Тетевенско и Луковитско в края на XVII век.

След падането на България под турско владичество, няколко съседни на Дряново села пък станали тимари на отделни турци. Село Гостилица с 55 домакинства, било обявено за тимар на Бали син на Осман, който „го владее и участвува във военните походи“; с. Каломен за тимар на Лютви, с. Царева киселица – вероятно с. Царева ливада, или някое друго селище, съществувало някога в днешната местност Царева бахчия край Дряново, за тимар на Мехмед и т. н.

Да се спрем накратко и върху положението на Дряново като дервентджийското селище. Султан Баязид II потвърдил стария му статут на такова селище. Като се запазвали редица права на жителите му от стари времена, вероятно още от Второто българско царство, те били задължени да пазят проходите и пътищата за Тракия, Габрово и Търново. Дервентджиите били една от категориите „рая“, които се ползували с малки данъчни облекчения. Те били надарени с особени фермани. Плащали половин „харач“ – малък данък върху зърнените храни и били освободени от всякакви ангарии, само и само да се осигури пазенето на проходите. За гористите и планински места, където всеки момент могат да се появят или укрият разбойници, при познатото безгрижие на местната турска власт, били нужни действително смели и постоянни защитници на проходите. Без сигурност и охрана на главните пътища, които пресичали Балкана, е била немислима каквато и да било търговия и съобщения. Затова на жителите на много български селища по планините са били давани от турците (има данни, че това е ставало още от по-стари времена, през Първо и Второ български царства) по-особени права, с определени задължения. Дервентджиите от Дряново, както и навсякъде другаде, били длъжни да охраняват проходите непрекъснато, да живеят близо до тях. Те имали свои постове покрай проходите в планината, които държали здраво връзка помежду си. Щом някой от постовете, подслонени и скрити между скалите и клонаците на вековните дървета, в някоя сламена или покрита с плочи колиба, забелязвал съмнително лице или група, вдигал бързо тревога. Това ставало чрез биене на тъпани. При условния знак дервентджиите се вдигали организирани в отряди и прогонвали разбойниците. Според турските закони, ако дервентджиите не са повече от 30 семейства, те са длъжни да бият тъпани на едно място; ако са 60 семейства – да бъдат на стража и сигнализират с тъпаните на 2 места: ако са 90 семейства – на 3 места. Явно е, че дряновци били длъжни да пазят на 2 места проходите. Ако пътниците претърпявали загуби в охраняваните райони, ако пропаднело нещо от стоката им, дервентджийското население било длъжно да ги възмезди за загубеното. То било също длъжно да разширява и разчиства каменистите пътища в района на своя проход, да прави по-удобно преминаването през трудно проходими планини и реки. За издръжката на дервентджиите помагало и цялото село, независимо от това, че не е изцяло дервентджийско. Дервентджиите, макар и освободени от някои данъци, плащали редица налози – за мелници, за пренасяне на вино и пр.

Затова, че Дряново е било дервентджийско селище, свидетелствува и един турски документ, султански ферман от 1816 год., когато все още съществувала категорията „дервентджии“. Ферманът е издаден във връзка с едно оплакване на българите от Дряново, адресирано направо до султанската канцелария в Цариград, против неправилното събиране на Данъците от турчина – забития. Дряновци мотивират оплакването си, че забитинът няма право да събира данъци от тях, защото са дервентджийско село, и второ, че те са под управлението направо на султанската канцелария. Но смелостта на дряновци да се оплачат от произволите на един представител на турската власт, колкото и удивителна да е, не била напразна. Със своя ферман султанът още веднъж потвърждава статута им на дервентджийско селище. Понеже този документ е твърде интересен, ще си позволим да цитираме някои съществени положения от него.

„До високопросветения и славен търновски налбия мевлене. Нека всевишният аллах да ти увеличи науката.

Когато пристигне настоящият ми императорски ферман, бъди уведомен върху следното:

- Жителите на долуспоменатото село са подали до подножието на моя щастлив трон молба, в която казват, че селото им Дряново – Дербент, което се намира в Търновска околия, Никополски санджак, е от вакъфите на покойния Касъм паша; че цялото население на това село – бедни и богати, съставляват вакъф на Одринския имарет; че това село винаги е служило за пазене на обществения път, който води от града Търново за Габрово; че мястото, известно под името „Лефтердаг“ (сред българите известно като „Стражата“ – П. Ч.), е било страшно и опасно и причинявало вреда на минувачи те, като не липсвали там и убийства. 60-те къщи от това село, като са пазили това страшно и опасно място, са били освободени някога от даждията на императорската канцелария и от другите обичайни данъци. Това било записано в старите регистри и затуй молят да бъде продължено това тяхно право.“

С фермана на султана се признават старите дервентджийски данъчни облекчения на Дряново. Но тук една важна подробност – не на жителите на цялото Дряново, а само на 60 негови къщи. Ферманът нарежда всички останали къщи да се плащат определените за раята данъци. Турската власт е водела специални регистри за различните категории „рая“ н периодически проверявала как се изпълняват старите разпоредби. Тия 60 къщи са засвидетелствувани като дервентджийски в регистър от средата на XVI век, когато селището имало 242 домакинства. Именно само на тия 60 дома столетия наред се дават данъчни облекчения, макар и минимални, като компенсация на задължението им да пазят проходите. Дервенджиите от Дряново, както се вижда от фермана, трябвало да плащат само поземлен годишен данък „испенче“ от 25 аспри (акчета). „Ако селото брои повече от 60 къщи, те са длъжни да плащат всичките си видове данъци“ – нарежда султанът.

Като вакъф и дервентджийско селище, Дряново започнало бързо да се развива. Но с оглед дервентджийските му задължения и удобствата за развиване на животновъдство и овощарство, които предлагали по-близките и по-далечни местности в околността, през тази епоха се забелязва и роене на селището. Много българи заживели по колиби, дори по на няколко километра от централното селище, от „истинското“ Дряново, обаче пак се считали за жители на селото, за дряновци.

В една дописка от м. юни 1874 год. до сп. „Училище“ в Гюргево, учителят Хр. Максимов пише, че „Дряново е като един малък градец и средище на няколко малки селца, назовани колиби“. Тия селца, колиби и махали около града са възникнали постепенно и спонтанно. Имало е време, когато землището на Дряново се е разпространило на десетки квадратни километри и то все на пресечен терен. За да бъдат близо до стадата си (скотовъдството е било добре развито) и до земите си, мнозина дряновци започнали да си строят колиби и къщи за временно, само за лятно пребиваване там. Някои останали да живеят постоянно в „колибите“, преселвали се и други хора и така се формирали малки селища от по 3 – 5 – 10 – 20 къщи. Например близкото до Дряново с. Зая било заселено около 1690 год. от дядо Никола от Дряново, който бил овчар и си направил най-напред кошара на местността „Каръка“. После до него се заселил дядо Боньо и др. А името си селището получило от това, че когато го питали къде живее, дядо Никола отговарял: „Хей, там, по ония ридове, където се припекувам като заяк.“ Село Геша (на 3 км от Дряново) е заселено към 1640 год. най-напред от дядо Ганьо Гешов. Според едно предание селцето Руня е заселено към 1780 год. от трима овчари – дядо Руньо и още двама, дошли от колибите Цинга до Дряново. Селището Царева ливада е създадено към 1860 год. от дядо Минчо Кротев и от дядо Стойчо, които отворили ханове на това кръстопътно място след построяване от Митхад паша на шосето Търново-Дряново-Габрово с клон за Трявна. В летописната книга на църквата в с. Длъгня, писана от свещеник Васил Джапунов, са посочени следните години за заселването на някои дряновски селца и колиби: с. Катранджии 1625 год.; с. Длъгня – 1628 год.; с. Гвоздейка – 1630 год.; с. Туркинча – 1620 год.; колиби Геня – 1640 год. Тези дати може би не са съвсем точни, но все пак, вероятно тия селца са възникнали през периода 1600 – 1700 год., особено след Търновското и Чипровското въстание, когато българското население масово е бягало из горите да се укрие. Тия селища се създавали обаче не само от гледна точка на поминък и не само от жители на Дряново, но и от външни преселници.

Повече за големината на Дряново и околните му махали (в наше време вече обособени като селца), научаваме от една друга дописка, написана от местния учител Радко М. Радославов също през 1874 год. От 1869 год. Дряново вече е станало град, нахийски център, нещо като околия, наброяващ през 1874 год. 600 къщи, в които живеят „140 венчила български и 80 – 90 венчила турски“ (венчила значи семейства). Нахията обхващала 10 селища – Дряново и още 9 махали и селца. „На всяка от тия 9 махали – пояснява Р. Радославов – са притурени и ония от къщите, които са разпръснати наоколо из планината, и които наричат колиби.“ Всяка махала си имала свой мухтар (т. е. кмет) или старейшина, избран от населението. За такъв, според нарежданията на турската власт през XIX в., могъл да бъде избран всеки, който е над 30 години и може да плаща ежегодно, не по-малко от 100 гроша на турската държава. В махалите и селата край града живеели не малко българи: 303 семейства в Катранджии, 229 в Каломен, 220 в Караиванца, 205 в Керека, 174 в Бочуковци, 154 в Игнатовци, 150 в Пърша и 78 в Буковец или общо към 2000 български семейства. Според „Летоструй“ – български календар за 1874 год., издаден от Хр. Г. Данов, в Дряново имало през 1873 год. 542 български семейства.

Още Неофит Бозвели пише през 1835 год.: „Дряново – село велико“, сиреч голямо. За големината на селището свидетелствува и една дописка за Дряново от началото на 1859 год. В нея между другите интересни факти се съобщава, че „Дряновското народонаселение брои 1690 къщи с присоединените махали все български и до 100 турски“. Колко са били къщите на същинско Дряново по това време от дописката не личи, ала отбелязан е един съществен факт, че от всички близо 1800 къщи в Дряново и околните му селца, едва стотина са турски. Този факт още веднъж потвърждава, че Дряновският край си е останал чисто български, въпреки продължителната робия. В околността са били заселвани през 1859 год. татари и през 1864 год. черкези, но те не могли да заседнат тук и се изселили на други места.

По издирванията на д-р Никола Михов в труда му „Населението на Турция и България през XVIII и XIX в.“ през 1872 г. в Дряновска нахия имало 164 мохамедански и 4269 български къщи. След Кримската война от Дряново се изселили, защото обеднели и не можели да виреят в този чисто български край, почти половината турци. Към края на робството, непосредствено преди Освободителната война, там останали едва около 40 турски къщи. Поради малцинственото си положение в този градец, въпреки господарското си отношение и права, турците в Дряново били принудени „да хортуват“ на български, за да им върви работата.

Ето така започнало съществуването си, след падането на България под турско робство, върху останките от древни градища и крепости и новото китно Дряново. Създадено като дервентджийско село, или твърде рано обявено за такова, то крепне и се развива, въпреки че понякога има ежби между жителите на трите му махали „Гилей“, „Боюв яз“ и „Ялията“, за да стане най-после от обикновено селце на град, център на нахия, околия. През 1872 година го срещаме в различни документи именно като нахийски център наравно с Елена, Горна Оряховица и Троян. А през 1876 година градът е вече център на „каза“ в Търновския санджак, наред със Севлиево, Габрово, Ловеч, Търново и Омуртаг.

По местоположението си обаче, построен на пътя, който води от Търново за Габрово и за през Балкана, като център на много селища, с развито занаятчийство и търговия, Дряново постепенно и фактически доста рано се превърнало в градец. Тъй още през 1778 г., т. е. в края на XVIII в., в него била издигната часовникова („сахатна“) кула,един от белезите на погражданяването на дряновци. Всъщност не е толкова важно, че през 1869 г. градът е обявен за град, че едва тогава турската власт е благоволила да признае Дряново за действителен център на тукашния край. Защото жителите му отдавна се чувствали граждани и се стремили да съперничат по уредбата на църквите и училищата си с другите градове. Пък и Габрово през 1859 год. също е бил все още село. Самото развитие и разрастване на Дряново, засилването на занаятчийския еснаф, връзките му със света, неговото разположение пред прага на проходи и пътища давали на дряновци едно сравнително първенствуващо положение в този край.

Но въпреки бързото развитие и растеж на Дряново като селище, то не могло да стигне големината и централното положение на някои други тогавашни наши градове. Причините са пак икономически. Недостатъчната работна земя в околността, която при това не се отличавала с особено плодородие, налагало на много дряновци, понеже не намирали препитание тук, да се изселват другаде.

Чувствително изселване на населението в Дряново и Дряновско се забелязва особено през XVIII и XIX век и най-вече след затишието в турската империя, след кърджалийските времена и след Кримската война. Дряновците, които били принудени да напускат родното си място, се настанявали в Добруджа, Лудогорието и по поречието на р. Янтра в Дунавската равнина. От Дряново били напр. основателите на с. Хлебарово (Батенберг, Казъл Мурад) Разградско. През 1897 год. кметът на близкото село Опака – Йовко Христов, разказал на проф. Л. Милетич: „Ето на, тия в Батенберг преди сто и пиндесе гудини (значи към 1750 год. – П. Ч.) се придошле от Дряновско, ама никогаш чивчилъку не могът да гу упекът, кат нас“ (сиреч балканджиите не ги бива за земеделци -П. Ч.).

Професор Милетич намерил, че много от българите в редица села в Поповско са по произход балканджии от Дряновско и други села, едни от по-старо време преселени – през първата половина на XIX в., а други в по-ново време: в селата Водица, Ковачевец, Зараево, Посабина, Чаир Кьой, Ново малко и др. Той срещнал балканджии от Дряновско, Габровско и Еленско и е селата Хърсово – Разградско; Бръшлян, Айдемир, Асеново, Станчево – Силистренско; Басарбово, Липник, Писанец (след 1854 год.), Кошов от началото на XIX в.), Тръстеник, Красен, Мечка, Червен, Щръклево, Долно Абланово, Ново село, Сливо поле, Борисово, Нисово, Обретеник след 1828 год.), Две могили, Острица, Лом – Черковна, Брестовица, Черешово – Русенско, както и в други селища.

Интересни са данните например за заселването на с. Хлебарово, Разградско с дряновци. То било заселено през 1805 год. от някой си дядо Ильо и дядо Вълчо от Дряновските колиби. Дядо Вълчо живял до 1878 год. Мястото, дето най-напред се заселили, било пусто, гора, ала на сгодно място.

После дошли много други балканджии от Дряновско и селото станало едно от най-големите български села в Разградско, с 400 все български къщи. Благодарение на предприемчивостта и будното национално съзнание на преселниците дряновци, в Хлебарово най-напред от разградските села се построила черква. Тук най-напред имало постоянни свещеници, докато другите села изобщо нямали свой поп. Тук се създало и едно от първите училища в този край. Поради благоприятните условия и понеже постоянно прииждали нови преселници от Дряновско, населението бързо се удвоило, та взело да се изселва по околните села. Така Хлебарово станало разсадник на българското просвещение и национално осъзнаване в този район чрез училищата и църквите. От него населението му се разселило в други околни села: Сейдол, Джевизли, Сепетчи, Малка ада, Сазлъ, Калфа дере и други. Тия села също били населени с издънките, с потомците на дряновските колибари.

В с. Басарбово, Русенско, балканджиите от Дряновско, Габровско и Еленско дошли след 1807 и 1854 год. Само от с. Керека – Дряновско, тук се преселили 40 семейства след Кримската война.

За изселването на населението от Дряново и Дряновско след Освобождението ще се спрем на друго място.

Така, чрез непрекъснатото си изселване от Дряново и околните колиби, дряновци не могли да направят своя град голям, но за сметка на това пък допринесли в значителна степен за събуждането на българското население и за опазването на българщината и в други краища на поробената родина.

Страници от историята

Новини

виж всички