За Дряново

Поминък на населението през турското владичество

Завода в ДряновоТова, че Дряново се намирало почти в планината, по-настрана от големите градове и селища с компактно турско население, създавало за дряновци малко повече свобода и условия за живот. Средищното му положение, от друга страна, спомагало селището да се превърне в по-централно. С това обаче не се решавал въпросът за хляба, за поминъка на всичките му жители. Така, волю неволю, заедно с други занаяти, за която ще разкажем по-нататък, дряновци започнали да чоплят земята по лъговете, край рекичките, да разорават поляните по баирите, да правят нивици на всяко по-сгодно място. С една дума, земеделието, колкото и малодоходно да е, в сравнение с онова, което може да се получи долу в равнините, било едно от първите препитания на населението в Дряново. Покрай него се развивало и скотовъдството, умножили се овчите и кози стада, отглеждали се свине, крави, биволици и коне.

Във връзка с отглеждането на добитък, особено на свинете, дряновци си имали и неприятности с турската власт. Подбуждана от религиозния мохамедански фанатизъм на своите ходжи и едноверци, властта по едно време забранила да се отглеждат много свини и да се търгува с тях. С една подобна заповед, се забранило пускането и прекарването на свинете по улиците, защото това „оскърбявало най-светлите чувства“ на мюсюлманите. Такава заповед естествено не била приета със задоволство и ентусиазъм от дряновци, които, както всички българи, отглеждали свини за себе си и за продан. Много учтиво, но с дряновско упорство, те се опитали да добият отменяването или най-малкото да заобиколят тази заповед. Събрали се заинтересованите и набързо скроили едно деликатно изложение до търновския каймакамин, по неприятния за турците свински въпрос.

„Мы, подписани смирени ваши раби припадаме пред Ваше Превозходителство, за да излеете Вашата велика милост и на нас. Ния жителе дреновски, като развъждахме в селото си стадо свинско и като дойде една Висока заповед за реченото … да се изпъди вън от селото на миръта или да се запре съвсем, и ние като покорни на Високата заповед решихме и ги затвори всекой в къщата си, защо сме много къси и недостаточни от към мирата. И големи повреди нанесаха на миръта от превъзходната им малкост. При том, няма даже и другия ни добитък и де да намери ни най-малката си храна. Обаче, като на селско място, има нужда всякоя християнска къща да има по едно такова животно и то мъжко, защо мигахме от да развъждаме такъв добитък, но като видехме големи мъчнотии и като разумехме, чи не е възможно винаги такъв чвор така запрян, затова припадаме Вашему Превъзходителство и молим да ни дадете волия, за да има всекой по една на къща християнска и да ходят както и до сега ходеха, като сме в надежда, че като няма дамазлък, не ще има и повреда в селото ни. Молим, сторете милост и сме на поведението Ви.“

Наредили изложението дряновци и неколцина от тях – Манчо Статюв, Кърджа Кръстю, Геню Станев, Марко Станюв, Иван Върба, Стоян поп Ненов, Кольо Попгергов и др. завъртели подписите си под него. Как е приключил този свински въпрос не се знае, ала сигурно дряновци са извоювали да се отмени заповедта за отглеждане на свинете.

Но скотовъдството в Дряново, да си послужим със сегашни думи, като отрасъл на селската трудова дейност, макар и да било сравнително добре развито, не получило извънмерно разширяване, както на другите места в страната. Не че не били работливи дряновци и техните жени. Дори трудолюбието им станало пословично. Затова ни напомня и една народна песен от онова време на тежък труд и упорито преборване със земята.

В песента се казва, че ергените не искали:

Къси, дебели габровки
и дребноходи тревнянки,
а черни, грапави дряновки,

защото:

те не са черни от бога,
а от пуста кърска работа!

В търсенето на препитание по едно време някои дряновци опитали късмета си и в златотърсачеството. Понеже се открили в реката златни песъчинки и малки късчета злато, някои решили да се отдадат на тоя занаят. Те запрятали крачоли, грабвали дървени корита и овчи кожи и по цели дни обикаляли покрай Дряновската река. Тук, въоръжени с превелико търпение и с трескава надежда като всички златотърсачи, пълнели коритата и кожите с довлечения от реката пясък и го промивали, докато намерят зрънце злато. Но, изглежда, че тоя „занаят“ измамил много надежди. С него останали да се занимават най-големите и непоправими оптимисти.

Земята също не била оная сила, която крепяла тукашните българи, защото била неплодородна и малко. Но все пак дряновци се захващали ту с едно, ту с друго. Опитвали овощарството, тютюнопроизводството, бубарството и т. н., с по-големи или по-малки успехи, през различните времена.

Но предприемчивостта на дряновци, тласкана от техните нужди, не се задоволявала с различни опити за по-добро стопанисване на земята за извличане от нея по възможност повече от онова, което могла да им предложи тя. Средишното им положение ги подтиквало и към търговията. Затова по някое време, както отбелязва един дряновски дописник още преди едно столетие: „Жителите дряновски при селските си занаяти занимават се успешно и с поместна търговия.“

От търговия не са могли да забогатеят всички, освен няколко фамилии. Но все пак срещаме доста дряновци по пътищата и пазарите на Италия, Румъния, Австрия, към Одрин и Цариград. Те ходили напр. чак в Милано, някога център на пазара за коприна, за да продават там коприна и бубено семе. А произвежданото от тях бубено семе се ценяло доста на запад, тъй като не било заразено от една специална и опасна болест по бубите.

Разбира се, за търгуване в толкова далечни земи и градове се искало много смелост и умение, което не всички притежавали. Главната причина за търговията в ония времена била несигурността на пътищата, нападани непрекъснато от разбойнически шайки. Никой не можел да разчита на турската държавна власт и да търси съдействието и, защото самите турски „големци“ покровителствували разбойниците и делели плячката заедно с тях. Такива неща се случвали и с дряновските търговци. Те също неведнъж били подлагани на грабеж. За подобни случаи разказва един дописник в цариградския вестник „Източно време“ от 7 декември 1874 год.

Дряновци търгували най-вече с онова, което произвеждали, но често пъти не се задоволявали само със собствените си стоки, а се стремели да купуват и препродават. Все пак главното в тяхната търговия било доставянето на нужните за местното население стоки и разпродаването на произведеното от дряновските занаятчии. Всичко се превозвало с обикновени биволски и волски коли. Така се развило и кираджийството. Мнозина започнали да се занимават само с това – да превозват с колите си стоките на търговците от едно място на друго, от Дряново до други градове и села и да се връщат натоварени с храни за местното население. Несигурността на пътищата ги накарала да се обединяват в пътуванията си по далечните краища. Обикновено, за да си помагат и отбраняват при евентуални нападения на турци и разбойници, дряновските кираджии търгували заедно, вкупом, в кервани по десетки коли една след друга. Не били рядкост, особено пролетно и есенно време, дряновските керванджийски колони от големи коли, покрити с широки чергила, теглени от едри волове и биволи да се срещнат към Габрово, Стара Загора, Плевен, София, Русе, Варна, та дори до Одрин и Цариград, до Пирот и още по далече – до Белград и Дубровник.

В търсенето на препитание, защото явно земята не стигала и не можела да ги изхрани, пък и всички не могли да бъдат търговци, дряновци отрано се заловили с един друг занаят. Може би по традиция, от древни времена, когато трябвало да се строят и често поправят околните крепости, за които вече разказахме, те са владеели отлично строителното изкуство. Че това е така, разказва и дописникът още през 1859 г. (в-к „България“, бр. 3, 11 април 1859 год.). „Ако и прости и безкнижни, но от незапаметно време жителите дряновски и на колибите му, овардили са като наследствено имущество тектонското художество (т. е. занаят – П. Ч.), което наричали „дюлгерлика“. Затова и дряновци са прочути в България, даже и в Заддунавско, като добри майстори на дърводелството …“ За строителния занаят на дряновци говори и Георги С. Раковски в книгата си „Горски пътник“. И тук ще цитираме откъс от нея. Хайдутинът Момчил разказва за Дряново около 1850 год.:

Селяни наши с’ отличавали
в храброст и в свободни художества.
В старост са землемерци те били,
славни в изображенье изкуства.
Те по предания днес следвът
Опитъм съ землемерци изкусни.
Храмове, доми съзиждат,
многи са живописци остроумии.
Окръстна селска земя е тясна,
нужда е нами ходити в странство.
Храними съ ми с ръкъ изкуснъ,
Нами прадедно старое средство.

А в своето Краткое политическое землеописание“ от 1835 год. Неофит Бозвели изрично отбелязва, че в „Дряново има неколцина изкусни древоделци (дюлгери)“. Увеличаването на числото на дюлгерите в Дряново и усъвършенствуването на тоя занаят се дължи и на развитието на народната дървена архитектура през XVIII век. Тая архитектура взема превес при построяването на къщите в редица балкански и други градове и селища – Дряново, Котел, Жеравна, Търново, Шумен, Копривщица, а по-късно и в Трявна, Елена, Тетевен и други места. Този занаят бил усвоен в неговата тънкост от дряновци. Запазените в Дряново къщи от онова време показват едно истинско богатство от архитектурни планове и изпълнения, автори на които били местните майстори. Една такава къща, с рядка архитектурна стойност, е например Лавчиевата къща, построена през 1840 год. от майстора дряновец Кольо Гайдарджията. Този майстор така владеел дюлгерското и дърводелското изкуство, че я построил само с дървен материал, без да бъде забит в нея нито един гвоздей.

Дряновските дърводелци, дюлгери и дограмаджии, се заемали и със скулптура на дърво. За това свидетелствува писмото на един от нашите стари историци д-р Васил Берон от 28 март 1885 год. до Книжовното дружество в София. В отговор на една анкета на дружеството по българските занятия в миналото д-р В. Берон пише: „Скулптурата на дърво или както въобще у нас се назовава „марангозлука“ е най-много цъфтяла и с голямо изкуство обработвана и доволно усъвършенствувана по нашите места в градеца Трявна, отчасти же и в твърде малък размер в Дряново.“ Дряновци се били прочули най-напред именно като дърводелци. Но строежите искали да се разбира и от зидарство, мазачество и пр. Това ги накарало напълно и изцяло да усвоят строителното изкуство, а не само работата над дървото.

Древността на дюлгерския занаят в Дряново се потвърждава и от преписката от 1784 г. към една църковна книга, в която са изброени еснафите, които са я купили. Тук на второ място след земеделците, орачите – „Рефет урашки“, са сложени дюлгерите – „Рефет дюлгерски“. И едва след тях се нареждат различни други еснафи: чехларски, шивашки, терзийски („тизрички“), кожухарски, мутафчийски, ковашки, бакалски, джелепски.

Тъй като не всякога имало работа в града, пък и заради по-голяма печалба, дряновските дюлгери непрекъснато странствували, отивали на гурбет. Тръгвали веднага „като изядат агнето“ на Гергьовден и се връщали при семействата си към Димитровден, в началото на м. ноември. Работели до празника св. Тома. Имало и такава приказка между тях: „дойде свети Тома, хайде вече у дома“. На този ден жените им палили свещи по църквите, за да се завърнат живи и здрави. Пролет заминавали на групи по 15-30 души, готови да наемат цели строежи, или вече спазарени някъде. Затова във всяка група имало разни майстори – едни зидари, други мазачи, трети дърводелци и дограмаджии, собаджии и др. Някои знаели повече занаяти („всичко можели!“). Заедно с възрастните отивали 14-18-годишни момчета като чираци, за по-дребната работа – за носене на кал, вар и пр.

Прочули се веднъж като добри строители, дряновските дюлгери били търсени и предпочитани навред в турската империя и извън нейните граници – Румъния, Сърбия. Брой нямат построените от тях църкви, къщи, мостове, обществени здания и т. н. И днес може да се прочете някъде, както напр. в църквата „Апостоли Петър и Павел“ в гр. Силистра, записано оттогава: „Построи ся в лето 1860 от майстор Стойку от Дрянову“, Не се знаят имената на всички майстори дюлгери, дряновци, но все пак някои от тях не са се поколебали да запишат имената си на онова, което са строили. Именити дюлгери, дряновци, били например: Христо Бърната – участник във Велчовата завера през 1835 г. и баща на Янко Дряновец – учител и поет; майстор Димитър Черковски – баща на революционния деятел Пенчо Черковски. Майстор Рачо от Дряново и брат му работили през 1835 г. за обновяването на Капиновския манастир. Дядо Драган Радев Моралията – най-напред работил с Кольо Фичето, а после се издигнал като съветник на Митхад паша по строителните въпроси. Вероятно мостът на р. Янтра до Бяла е възложен на Кольо Фичето с негово съдействие. По въпроса за строителното изкуство на майсторите в Северна България и Дряново, проф. Никола Мавродинов пише: „Между тях легендарен е станал търновският строител майстор Никола Фичев, който има ученици и създава истинска архитектурна школа. Той е от Дряново и е учил занаят отначало при дряновските майстори.“ Освен от Дряново голямо число дюлгери излизали от околните селца и колиби: Марча, Долни Върпища, Геша, Зая, Никоевци и др.

За упражняването на дюлгерския занаят от дряновци и за техния труд още преди един-два века, съществуват документи и от онова време. Напр. с едно писмо на султана до капуджибашията Ахмед ата, войвода на Търново (1729-1730 год.) се искало да бъдат събрани от селата в Търновско (разбира се и от Дряново), 300 души зидари и 300 души други работници, за построяване на военна болница в Цариград. Построяването на нови крепости в турската империя, укрепването им, все било дело на дюлгерите. Преди различните войни и по време на войните, дряновци строили крепостите в Шумен, Силистра, Видин и други места. На всички е известно напр., че един от ръководителите на Велчовата завера през 1835 г. майстор Димитър Софиалията, дал идеята въстаниците да се съберат под предлог, че като дюлгери ще отиват да строят Варненската крепост. В тяхното число били включени и много дряновски дюлгери.

Еснафът на дюлгерите, сдружението им, съществувало непрекъснато, както преди, така и след Освобождението. Помни се например, че по едно време устабашия на дюлгерския еснаф бил дядо Куман от Дряново. Дюлгерите работели навред тежкия си занаят. Блъскали се с камъка и дървото, радвали с труда си хиляди хора, които намирали подслон в построените от тях къщи. Ала въпреки голямото си изкуство и спечеленото уважение, те не успявали да забогатеят, оставали си докрай бедни и работници. Затова никак не е случаен фактът, че най-много срещаме имената на дюлгерите дряновци като участници в различните революционни събития и чети и накрая в българското опълчение през освободителната Руско-турска война от 1877 год. „Дюлгер Досе, Дюлгер Гавчо, Иван Дюлгерина и т. н.“, четем в списъците на революционните чети в разгара на националноосвободителната борба. Сътворили не една красива сграда, дряновските дюлгери са оставили за вечни времена истински паметници на труда и майсторството си. А историята на Дряново е тясно свързана с дюлгерите, с техните строежи, със семейните им трагедии, с постоянната им разлъка от близки и домашни.

Всички дряновци обаче не можели само да бъдат дюлгери, орачи или търговци. За прехранването си те се заели да развиват и други занаяти. Поради тази причина Дряново още през XVIII столетие се оформило и като занаятчийска център. Тукашните занаятчии след време не само задоволявали местните и на околните колибари нужди, но почнали да търсят и други пазари за своето занаятчийско производство.

За напредъка на Дряново в икономическо отношение говори и построяването през 1778 год. на часовниковата кула с камбана в селището. Часовниковите кули или камбани отмервали часовете за работа и почивка в търговските и промишлени улици на градовете. Те показват едно засилване на промишлеността и търговията в тоя ранен период на нашито Възраждане. Заедно с това появила се нуждата от регламентиране труда в еснафските работилници, с цел да се избегне конкуренцията в тях. Часовниковите кули са страничен израз на белезите на икономическото развитие и нарастването на производителността на труда. Обстоятелството, че в Дряново била построена такава кула, по подобие на европейските градове и то доста рано в сравнение с някои други български селища, говори за замогването и издигането на Дряново, като един от първите занаятчийски и търговски, а после и просветни центрове в миналото. Например в Трявна часовниковата кула е построена през 1812 г.; в Севлиево 1813-15 г.; в Килифарево – 1820 г.; в Габрово – 1835 г. и т. н. За съжаление, поради неразбиране и недоглеждане, часовниковата кула в Дряново, макар и доста ценен исторически и архитектурен паметник, била съборена през 1945 год.

За да има ред в работата им, да няма безогледна конкуренция, още със зараждането на занаятите дряновските занаятчии от рано се организирали в свои сдружения, еснафи. Тогава машината още не била позната, всичко почивало на ръчния труд, разчитало се на сръчността на занаятчията и неговите калфи и чираци. Но занаятчийското сдружение, еснафът, помагал на всички, регулирал взаимоотношенията, грижил се за доставянето на суровини, търсел пазари, възпитавал в дух на колективизъм членовете си. Еснафът играел голяма роля в опазването и повдигането на българския дух през време на робството. А в Дряново различните еснафи се надпреварвали в общополезни, общоградски инициативи, с помощта си при изграждане на училища и църкви, при строежи на мостове и чешми и пр.

Един от развитите занаяти в Дряново през XVIII и XIX векове бил например мутафчийството. В града се наброявали 10-15 мутафчийски работилници. В тях се тъчели от козина чулове за добитък, дисаги (който е живял по балканите, знае колко са потребни те!), торби, чували, черги и т. н. В една руска книга от 1877 г. („Материалы для изучения Болгарии“ ч. II, вып. III) е отбелязано: „В Дряново се изработва кебе – груба вълнена материя, от която се приготовляват одеяла, чулове, конски оглавници и др.“ Обикновено мутафчийските работилници представлявали дълги избени помещения. На единия край на работилницата нареждали малки чекръци, скачени с козиняво въже, дълго чак до другия край на помещението. Калфата мутафчия, препасал отпреде си кожена „вулия“ (престилка) пълна с козина, закачвал своя ремък на козинявото въже. После се дръпвал назад, чекръкът се завъртал, а той с двете си ръце започвал да преде. Предял и вървял назад. Този тежък момент от мутафчийския занаят тегнел като някакво проклятие. За това казвали: „мутафчията назад върви и червата си вади.“ Вечер калфите навивали изпредените през деня конци на по-големи кълбета. Според големината на кълбетата майсторът мутафчия давал своята „атестация „на калфата и отсъждал дали тоя или оня калфа ще стане „чиляк“. От тия кълбета майсторът или старшият калфа изтъкавали на един, твърде прост на вид стан мутафчийските изделия.

Като първи майстор в ония времена на разцвет на мутафчийството в Дряново се смятали дядо Стоян Мутафчията и брат му Пеньо Мутафчията. В техните работилници, заедно с неколцината, калфи и чираци, работили и собствените им синове. Работното време било и зиме и лете от тъмно до тъмно. Към 3-4 часа през нощта, далеч преди идването на зората на дългата зимна нощ, дядо Стоян ставал от сън и викал на работниците и синовете си: „Ставайте вече, момчета! Съмна се откъм Влашко!“ Разбира се, било още рано за съмване, на момчетата много им се спяло, но що да сторят – рипвали на крака и се залавяли отново за работа. Такова нещо – като бягство, нежелание, манкиране в работата, не можело да вирее. Будното око на майстора следяло всички. А самият той, седнал на стана си и за да не губи време при тъкането, вместо с ръце, повдигал кросното с глава. Едновременно с това движение, пъхал с ръце совалката в тъканта. За тоя дядо Стоян Мутафчията се разправят и сега разни историйки и анекдоти. Рано сутрин, когато отивал на работа, той минавал покрай братовата си къща. И за да не разбуди с тропането си своя брат, дядо Стоян изувал обущата си и по калцуни тихичко преминавал край „опасното място“ по улицата, т. е. покрай братовата си къща и бързал да се вмъкне в работилницата си. Искал да изпревари брата си, да изработи през деня повече от него и да му се надсмее вечерта.

Трудовите условия при мутафчийския занаят били много тежки. Ала това се отнасяло не само за чираците и калфите. И майсторите работили при същите условия, без да се отлъчват от работниците, в повечето случаи техни синове. Всички се хранили от една паница. Изработената стока отнасяли с кервани, коне или коли долу в полето, а на връщане донасяли на майстора пълна торба с гологани. Дядо Стоян доставял торби и чулове и за турската конница или изпращал част от стоката си в Румъния.

На тоя интересен занаят, на производството на толкова здрави и трайни неща, след Освобождението нанесли удар чантите и килимите фабрично производство. Макар и да не били толкова практични, народът тръгнал с модерното. Вместо торби – чанти. Вместо черги – килими. Изтребили се и козите. Настъпила пълна разруха на мутафчийския занаят. От някогашните работилници на мутафчиите останали порутени стени и изгнили кепенци . . .

Дълго време бил в разцвет – „най-богат“ и чехларският занаят в Дряново. Дряновските чехлари и папукчии, станали известни далече от своя град, защото били хора със златни ръце. Те също от рано, още преди 1790 год. се организирали в свой отделен еснаф. Преданието говори, че първият обущар в Дряново бил бащата на дядо Семо, който учил занаята си в Търново. Но който и да бил той, положил е основите на един почитан занаят и после на добре организиран еснаф.

Чехларите, папукчиите, еминджиите, с една дума хората на обущарския занаят в Дряново, работели по свой начин, по свой тертип. Те не вземали мярка на клиентите си при поръчка както сега, а работели по предварително приготвени калъпи с различни размери. Според големината на калъпите се именували и обувките. Най-малките се наричали „лорти“, после „заргедани“. Чехлите от „най-голям бой“, с най-голяма дължина се наричали „лизгяровци“.

Щом идвал клиентът и без даже да му пипа крака, майсторът си отбелязвал с една черта, две черти, три черти да знае после кой тип чехли или обувки да направи.

Като най-богат, чехларският еснаф харчел много пари за благотворителни цели: правел чешми, подарявал икони и книги за черквите и пр.

По едно време, в началото и към средата на XIX в., в Дряново особено процъфтявало и копринарството. Годишно от него и околните селища са изкарвани до 25 000 оки пашкули и до 2500 оки „бюрюнджик“ – бубено семе. Тогава в града имало към 50 долапа („филатюри“) за точене на коприна. Коприната пласирали главно в Пловдив и Цариград. Пашкулите се продавали средно от 12 до 15 гроша оката, а бубеното семе средно по 150 гроша оката, като стигало дори до 380 гроша. Дряновци изнасяли своето пашкулопроизводство твърде далеч, дори на пазара в Неапол – Италия. Особено се засилило копринарството след Кримската война, когато в България дошли масово европейски търговци. Италианците и французите проявявали голям интерес към пашкулите и бубеното семе и започнали на място да ги изкупуват. Тогава семето достигнало твърде висока цена – от 1000 до 2000 гроша оката, а цената на пашкулите се покачила на 25 гроша оката. Обаче бубеното семе скоро се заразило, явили се болести по копринената буба, копринарството западнало и вече към Освобождението почти съвсем изчезнало като занаят в Дряново и в други български копринарски центрове. Не останало в Дряново нищо от „коприноплетните“ фабрики, за които споменава през 1835 г. Неофит Бозвели.

Макар и най-късно да бил създаден (към 1840 г.) силен бил джелепският еснаф. Добитъкът започнал да се отглежда не само за собствени нужди, но и за клане и износ. Освен в планината, дряновци „соватчии“ угоявали за джелепите добитък по свищовските, никополски и плевенски „совати“, т. е. по определени за пасища, силни, обикновено напоявани ливади. Отначало дряновските джелепи работели в къщите си, но още преди Кримската война била направена за дребен добитък и специална кланица „салхана“. След войната били построени още две салхани за едър рогат добитък. Годишно в салханите били клани към 1500 вола и крави и над 20 000 овци и кози. От месото правели хубави луканки, които се търсели като деликатес по пазарите. Толкова много кожи на изклания добитък подтикнали развитието на кожухарския занаят и организирането на кожухарския еснаф. Дряновци търгували и с обработени кожи и кожухарски изделия чак във Виена.

Освен тия занаяти в Дряново били развити и други, като се създавали и съответни сдружения (еснафи) – на сарачите, златарите (коюмджиите), дръндарите, абаджиите, ковачите, терзиите, халачите, бояджиите. Преди Освобождението в града имало 8 бояджийници. Известни бояджии по това време били Кольо Дуфев, Стоян Дуфев, Илия Суровичков, Досьо Тумбалов, братя Джевреви и др. От всички еснафи имало изтъкнати майстори. Изобщо дряновските занаятчии държали много на майсторския си престиж. Развита била и дребната търговия, бакалия и т. н.

Работилниците и „дюгените“ в Дряново били разположени навсякъде из града. Имало такива почти във всяка къща. Докато занаятите били в цветущо състояние, нямало една „чаршия“, т. е. главна улица. Защото във всички махали работилниците и дюгените били непрекъснато отворени. В тях кипял непрестанен труд.

Вечер, щом слънцето се скривало зад манастирските скали и лъхвал прохладен вечерник, еснафите оставяли работата си. Докато чираците ръсели с вода улиците и чистели работилниците, майсторите се събирали на групи пред дюкяните, приклеквали и на хлад разговаряли за занаята и търговията. Мръкнело ли се обаче, всеки се прибирал в своя дом при своите домашни. Тогава нямало „слободии“ хора да се суетят по улиците, както сега. За тях „стъргалото“, т. е. вечерната разходка по главната улица, не съществувало. Ако някой се мернел из улицата, винаги си давал вид, че отива по някаква работа. Всеки се боял от общественото мнение, да не бъде смятан за безделник, „хаймана“.

А щом настъпвала нощта, в града царувала гробна тишина и спокойствие, чували се само равномерните стъпки на пазвантина дядо Тилко или на помощника му Тодор Фукарата и Тодор Нацкин. Те надничали при всеки дюкян, за да проверят дали е затворен добре и влачели по калдъръмите дългите си сопи, за да чуят задрямалите вече еснафи и търговци, че имотът и животът им е осигурен под техните бдителни очи.

По едно време някои местни турци решили да се пошегуват с реда и тишината на града. Пуснало се слух, че нощем ходят „бродници“ по улиците и е страшно за този, когото срещнат. „Бродниците“ били някакви леки жени, доведени от турците от други места, които започнали да скитат нощно време по улиците, да крещят престорено като духове, да се къпят голи в реката. Намерил се обаче един ербап мъж, дряновецът Пенчо Генчоолу, който живеел близо до реката. Една нощ той грабнал кремъклийката си и стрелял по посока на „духовете-бродници“, които се къпели в реката и диво виели. Всичко изведнъж стихнало. А на сутринта, в града се чуло, че „някаква жена, ненадейно починала“. От тогава „бродниците“ изчезнали.

Където и да отивал еснафлията, той си мислел само за своя занаят, да не изостава от другите майстори. Щом се наложело да отсъствува, дори и в механата да отиде да се почерпи, не оставял калфи и чираци без надзор, а заръчвал на жена си да го замества. Характерна в това отношение е следната народна песен, записана от Денка Славчева, която живо изобразява такива моменти.

Диман Диманка думаше:
Диманке, пиле шарено,
Диманке, агне галено,
аз ще, Диманке, да ида,
на дюген, та на механа.
За пара вино да пия,
пък за две люта ракия:
Теб ще те тука оставя,
при моите калфи, чираци,
да пееш, да ги разсъняш,
да предеш, да ги подканяш …

За отбелязване е и голямата честност и доверие, които съществували между еснафите и техните клиенти по ония времена. Те си давали пари назаем на четири очи, за да пазят един друг престижа си. Често давали стоки на хора, без дори да се знаят имената им. Например в тефтера на един от тогавашните кундурджии Енчо Тапанарчето могли да се прочетат такива любопитни редове: „Балканджията с голямата шуба взе едни чехли, крецалии, един чифт еминии, едни улорги и отиди в полето.“ И малко по-долу: „Балканджията се завърна от полето и си плати борча“.

Пословична е станала и спестовността на дряновци. Тежкият живот, борбата за коравия залък, ги научили да пестят на всяка стъпка. За тази им спестовност самите те разказват разни случки. Например някой си Христо Бърновски, покрай другото спастрял и всякакви връвчици и отгоре им сложил следната бележка: „Връвчици, които за нищо не служат.“ В с. Гостилица подарили на един дряновец нарочно тиква без дръжка и той я носил на ръце пешком цели 12 километра. Една жена размила пестил в паницата, за да ядат децата й. Те лапали, а тя от време на време доливала с вода паницата, като опитвала дали е още сладко. Такива примери на пестеливост, родена най-вече от несгодите и немотията, могат да се посочат десетки.

Както се трудили дряновските еснафи, така и умеели да се веселят. Никой калфа не се женел, без да има благословията на майстора си и стопанката му. А по празници дряновци се надпреварвали да показват гостоприемството си и да посрещат гости. Много се държало и на „комшулука“ – т. е. на добросъседските отношения и взаимоотношения.

Но въпреки развитието на най-различни занаяти в Дряново и заетостта на известна част от населението му със земеделие и търговия, в града имало много хора, които не можели да си намерят постоянна работа. Те били принудени да се захващат с каквото и да е, да обикалят из страната и чужбина като общи и сезонни работници, да ходят на жътва по чифлиците на турските бейове и по имотите на българските чорбаджии.

Както се помни в града и както ни изнасят някои дописки от миналия век, през летните месеци и бедните свещеници ходили на жътва по чужди ниви даже в Добруджа, за да изкарат прехраната си.

Тази борба за хляб, коравината на дряновци, бедността на не малка част от населението в града, нагледно е показана в простичкия, твърде кратък личен дневник – „Житието“ на Станчо Тананов, после опълченец, кавалер на Георгиевския кръст за храброст по време на освободителната Руско-турска война. Той пише за по-важните случки от живота си, главно къде е ходил и какво е работил още от 12-годишната си възраст. Но това, което се отнася за него, което той пише за себе си важи за стотици и хиляди негови съграждани от ония времена.

  • 1854. Сам са родил в Дряново.
  • 1866, 8 март. Са ма приставили (спазарили, ценили – П. Ч.) в Горна Оряховица за търговия у Петра Танана. Седял съм до една и половина години.“
  • Приставен 1/2 година в Търново у х. Къня Шабан Уста.
  • Приставиха ме в Дряново у Марина на Печиклъта за една година за 400 гроша.
  • Четири години терзия съм бил.
  • 1870. Умре баща ни и станах дюлгерин.
  • 1872. Шест месеца дюлгерин на Влашко по Турно-магурелски села с Донча Бамбука и с Миндя Мунито.
  • Одих тухладжия в Драганово село с Коста Шопа.
  • Ходих на романя в Нова Загора със Събя Тотев.
  • Ходих на романя в Нова Загора със Съби Тотев.
  • Ходих на романя в Стара Загора с Генча Боюклията от Русиновци.
  • Ходих на романя на Карнобат със Съби Тотев. И като бяхме в Келешкови, доди Русия. И ние бягахме насам. И ни клаха турците на четири места доде си додохме. Като си додохме и отидохме на Търново. И са записах за войник – солдатин (т. е. доброволец в българското опълчение – П. Ч.). Служих 12 месеца солдатин: по Балкана 40 дена, в Елена – 40 дена, в Сливен и Пловдив – 40 дена. И на уволниха от служба в Пловдив …

Дряновска беднотия! Тежкият живот и времена я тласнали по всички посоки и пътища на страната и в чужбина. „Тефтера“ на Станчо Тананов безхитростно разказва за мъката на бедните хора от тоя край. Колко несбъднати надежди, умора и теглила е имало за тия обикновени, отрудени хора от Дряново, принудени да преминават планината и се спускат из Тракия или да ходят по Добруджа и Влашко за парче хляб!

Но тук трябва да посочим една особеност в характера на дряновци. Колкото и да е била трудна борбата с живота, те не са падали духом, и дори в най-критични моменти не ги напускало чувството за хумор. В Дряново имало винаги шегобийци, които се славили из цялата околност. Един такъв шегобиец бил например причина за масовата женитба на дряновските ергени през 1829 год. за прочутия „дряновски секлек“, т. е. „дряновската принуда“. Ето какво станало тогава:

По време на Руско-турската война от 1828-29 год. русите дошли до Габрово и до селата около Дряново. Турците сериозно се изплашили и поискали да мобилизират тукашното население, българи и турци за евентуална отбрана. Неизвестен шегобиец пуснал в Дряново слух, че турците ще вземат за войници всички неженени мъже. При тази тревожна новина всички ергени набързо, само за една нощ се оженили. Между тях бил и калфата дюлгерин Кольо Фичето, бъдещият голям майстор-строител. Това събитие в Дряновската история останало известно като „Дряновски секлек“, т. е. дряновско принуждение, защото младежите се принудили да се изженят от страх да не отидат турски войници. Такова нещо, както преди, така и после, вече не се случвало. Останала само приказката и заплахата за ония младежи, които си позволяват да ергенуват повече години: „Няма ли да дойде и за вас дряновският секлек.“

За шегобийския характер на дряновци, въпреки тежкия им живот, говорят и многобройните им прякори, които са останали от отдавнашни времена, като: Христо Домат бей, Иван Върбата, Никола Стрикура, Недялко Камбура, Стефан Бижето, Косьо Папуната, Георги Фукарата, Георги Влаха, Христо Везира, Иван Празника, Сава Бургуджията, Кольо Бабача, Минчо Варната, Минчо Пуйката, Стоян Друмчето, Михаил Шекерджията, Бончо Бълхата, Колчо Дуфето, Брою Конспираторът, Пенчо Графът, Марко Колев Кралимарко, Нено Кавалерията, Марин Латинката, Марин Рупчето, Станчо Кота, Иван Никелът, Миндьо Мунито, Марин Печиклата, Стефан Куролията, Дончо Бамбука, Коста Шопа, Колчо Тропчето, Иван Тъпанарчето, Марин Палека, Минчо Зимпарето, Димитър Егопа, Косьо Маймара, Генчо Майната, Пенчо Хаджията, Добри Пишката, Пеньо Инжето и т. н.

Тоя характер на дряновци е отразен и в техния фолклор. Песента за дряновските булки и Кольо Бързака с куцото магаре е една от най-оригиналните хумористични български народни песни.

При тоя характер на дряновци, в градеца не могли да виреят много външни хора, особено такива, които се опитвали да ги надхитрят. Такъв бил случаят и с някакъв евреин, който се настанил за „лекар“ в Дряново през 1871 год. Какво е правил в града, как се е държал, колко разбирал от медицина – дряновци всичко виждали и уж си мълчали, пък накрая сътворили една пиперлия дописка против него и я отпечатали в Цариградския вестник „Напредък“, бр. 38 от 19 април 1875 год. „Тука в градеца ни се е загнездил от 4 години един покръстен уж чифутин с различни призвания, с която нация се събере, таквози и име си гужда. Разхожда се в градеца ни под название Хеким Баши, а не знае горкият името си даже правилно да запише. На много хорица е подписал без време пашапорта за онзи свят. Като отиде при него някои болен, майсторски го заплашва, че му е опасна работата, ако не си престои да се лекува. Страждущият болен, като слуша присъдата за своето здраве от Хеким Башията, моли го само да се потруди да го излекува, че ще му плати приличната си плата заради труда му. Но не може да се изплати . .. лековете му се купуват по дюкените тука в градеца ни за по два-три гроша и се дават на болния без никаква теглилка, И без да познава болестта на страждущия. Кой както се разболи, все били болни от плеврит и охтика! Освен това служи и за джерахин, на много хорица е осакатил и ръце, и крака“ . . .

По-нататък дописката изнася различни случаи от практиката на Хеким Баши, които доказват неговото невежество в медицината и голямото му скъперничество. Същият вземал по 500 гроша да излекува една ръка, ударена със сачми или куршум. Дописникът апелира към дряновци да си наемат „способен доктор“ за градски лекар, срещу 7000 лева заплата, който да лекува хората както трябва. А сега тоя Хеким Баши т. е. „главен доктор“ получавал 2000 лева като градски лекар, но вземал от колибарите още 4-5 хил. гроша и то без да ги лекува както трябва. Разбира се, след такава дописка и оценка на работата му и като видял, че дряновци не са чак толкова прости, колкото си мислел, Хеким Башията си дигнал багажа и отишъл на друго място да мами хората. За нас обаче е интересно обстоятелството, че още тогава, още преди Освобождението, в Дряново е имало градски лекар, който получавал заплата от общината. Това е един от малкото случаи преди Освобождението, когато едно малко селище има свой, градски лекар.

Изобщо труден е бил животът на мнозинството от жителите на Дряново през ония времена. Това показва и фактът, че богаташите, чорбаджиите, били само неколцина, а голямата маса се занимавали с дюлгерство и др. занаяти, за които говорихме.

Страници от историята

Новини

виж всички