За Дряново

Тежък живот през турското владичество

Изглед от ДряновоГодина след година селището се уголемявало, развивали се занаятите. Но през тия времена Дряново е преживяло и много беди и теглила – земетресения, чума, неурожай, тежки данъци и пр. За повече от тях историята мълчи, но някои са записани по белите полета на страници от църковни книги или еснафски тефтери. Напр., от такива летописни бележки на съвременник, написани върху една летописна история на отец Паисий, преписана в Габрово през 1833 год. (после собственост на Иван Косев Бойчинов), научаваме, че на 10. II. 1785 год. в Дряново имало голямо земетресение. То се повторило на 4 май с. г.: „пак търси се земята и падна слана по лозята, та ги засуши“. През същата година станали и други запомнящи се събития: слънчево затъмнение („Пак кога се помрачи сланцето то стое темно един сахат. 1785, мая 24″): имало война („И в това време ходиха на войска на немца и замина великия везир, април 16″) и пр. Големи земетресения се отбелязват и през 1838 год. (Тарси се землята на два сеферя по 1/2 сахат, 1838 януари 11-то“); и през 1839 год. („1839 януари 5-го бях на Дряново. Потарси се землята сутринта по 12 сахата, потарси са от пладня на къмту северна страна“). След „голямото чумаво“ време от 1812 год. в тоя край пак бушувала чума, та дори жителите на Търново потърсили спасение в Дряновския манастир. „1837 августа 16-то разбяга се Дряново и умряха человеци, турци и християни. А в Терново умряха турци и болгари .за 2 месеца по 80 челяци на ден и загинаха 8364 челяци. И стояха терновци на манастира „Светаго Арахангела“ по време архимандрита и игумена Рафаила.“ Чумата дошла от Анадола, морила в Ловеч и в Плевен, прехвърлила се през април в Севлиево, през май в Габрово, а през юли и август се разбягали и Дряново, Горна Оряховица и Търново. Дряновци намерили приют по колибите и в горите, бягали и към скалите на с. Скалско, а селището за няколко месеца запустяло. Бягали, защото уплахата от чумата била голяма, още повече, че се разказвали небивали неща за нея: как „занесли от Анадола на султан Махмуда 70 000 ключове от умрели сайбие“ и как в 70 кадълъци (области) намерили само в едно село 3 живи деца. Същата 1837 година се запомнила и с това, че м. септември бил много „кишовен“ (дъждовен) и че на 21 май през Дряново преминал и „благоволил“ да обядва там султан Махмуд, на връщане от Варна, Шумен, Силистра, Русе, Търново, на път за Габрово и Казанлък. През 1858 год. 23 юни пък дошла Янтра и притоците й и отнесли много къщи и воденици от Габрово, Дряново, Търново и селата и станало същински потоп.

Докато летописецът, който по своему допълнил с местни и дряновски събития историята на отец Паисий, е неизвестен, то от същите времена е запазен личният тефтер на даскал Денко поп Николов от Дряново, роден през 1815 год. Ето какво е записал в своя тефтер за тия далечни за нас времена даскал Денко:

  • 1811. Когато морила първото време чумата по Московското дохождане“ (става дума за Руско-турската война от 1807-1812 год. и навлизането на руските войски в България – П. Ч.).
  • 1812 лета от Христа. Когато се потурчи поп Йоаким на Терново и зайде снег и иде 2 дни по вознесение Христово.
  • 1821 юлия. Когато погубиха два патриарха царат: Кирила и Григория и безчет греци (обявяването на гръцко въстание за национална независимост – П. Ч.).
  • 1828. Кога са дохода Московицът втори път. И в Габрово дохода“ (за идването на руските войски под началството на Дибич Задбалкански по време на Руско-турската война от 1828-29 година – П. Ч.).
  • 1828, априлия 23 и 26. Когато изгубиха совершенно яничарите.
  • 1831 юния. Кога тръгна от Букурещ и тю други места навред болестта с облак, що думаха уж че чума.
  • 1831 юлия. Кога бега Сивлиюву от тази болест.
  • 1831 августа. Кога бега Габрово от тази болест.
  • 1833, 19-го августа. Обраха пак по Тарновско села хатз на болгарете и едни носеха, а други не носеха.
  • 1834 априлий. Кога минаха бейовите от Влахия за Цариград. И Юсиин паша, що думаха, че прави солтан Махмуд свадата.
  • 1834 майя, кога изволи солтан Махмуд на болгари совершенно пусат, да носят окши . . .
  • 1834 август, когато побиха совершенно парите с царския изин.
  • 1834 ноември. И до де сарафин да взема асприти пари, а да дава за тях нови (касае се за смяна на пари след новата парична реформа – П. Ч.).
  • 1836 майя 19. Когато зайде сняг по свети Атанасча и иде два дни и стана студ, като през зимата и прегоре овошката и нейде до колени.
  • 1837 май 21-го дне. Премина султан Махмуд от Цариград та излезе на Варна и по Шумен и от там на Силистра и през Рухчук дойде в Терново. Стоя един ден и на другия ден дойде в Дряново и замина на Габрово. Там приспа едни вечер и премина през планината към Казанлък.
  • 1837 юлий 14-го. Когато замори чумата навред (отбелязва същите неща за разбягването на населението от градовете, както другият летописец – П. Ч.).
  • 1837 августа 16-го. Разбяга се Дряново и умряха много человеци християни и турци.
  • 1840 на априлий. Направих да не кундисат турци на каща, ами на хана. И всякой или забитин, или другий да яде от кисията си и да нема на конака масраф … По туй време писаха из ново хората мужеский пол. И мюлкът писаха. Аз Денко на 25 години, Лазар Махалеси.

От тоя род са и бележките на други летописци, някои от които съвсем случайно са записали най-вече това, което им е направило трайно впечатление, или непременно трябвало да запомнят. Напр., в един стар вечен календар „Книга царица – ема светче или календар вечний“, издадена в Букурещ през 1845 год., нейният притежател отбелязва:

  • Да се знай когато султана мина да отива в Търново. Мина 1846 на месец март, 14-го дена.
  • Кога се зачу бозгуна да се прави .. . сене 1853″ (за избухването на Кримската война – П. Ч.).
  • Сене 1869 на месеца септемврия, второго дена се роди Савата.

Но освен от многото войни, кърджалийски нашествия, природни бедствия и неурожаи, имало и други причини за тежкия живот на дряновци, още повече, че тук земята не била особено богата. Дошло време, когато обедняването достигнало такива размери, че дряновци не можели да си плащат данъците. За да си помогнат, те решили да използуват посещението на султана в Търново и преминаването му през селото им през 1837 год., за да му връчат едно изложение е молба да им се намалят или опростят данъците. По повод на тяхното изложение, от правителството на султана на 23 юли 1837 год. писали на търновския управител: „Жителите на с. Дряново, едно от селата на Евлия Касъм паша, което е разположено на кръстопът, подали заявление до негово императорско величие Султана при посещението му в Търново в смисъл, че по-голямата част от жителите на това село били пръснати из други околии, а останалите хора в селото били дюлгери и работели във Варна, Шумен, Силистра и другаде, поради което (жителите на Дряново – П. Ч.) бедствували и молят да се проверявал техния годишен данък. Ето защо наредете потребното, след подобна справка по установения ред, за облекчение и намаление на данъците. Ако действително се окаже, че техните налози са тежки, да се направи необходимото облекчение и намаление.“

Търновският управител изпълнил султановото нареждане, проучил въпроса и изпратил на султана следния благоприятен за дряновци отговор, че „повикал жителите на това село и след като ги разпитал, установил верността на тяхната просба, след което намалил от техните данъци по 2500 гроша за всяко 6-месечно облагане или общо 5000 гроша, която сума според обещанието на населението от околията ще се внесе като помощ, за което на 23 август 1837 год. се написа тази бележка.“

Робството, неурожаите, войните, насилническата власт на поробителите, държали в оковите си българското население и на този малък прибалкански град. То било изложено на нападения, грабежи, терор. Черни дни преживели тукашните българи, още преди кърджалийските времена. Напр., през .1768 год., преди да отидат в Трявна, трима еничари минали през Дряново, награбили се доволно и тогава продължили пътя си нататък. Към края на XVIII век, на 20 февруари 1798 година кърджалии и даалии, а с тях и турци от близкото село Ялово, изгорили и преминали през много села и градове, като бастисали и Трявна. В Дряново обаче те не могли да влязат, защото били посрещнати с оръжие от събралите се в града колибари и завърналите се от гурбет дюлгери. Няма данни, че са успели да влязат в Дряново и даалиите минали тъдява през есента на 1801 год. По това време през 1802 год. в Търново владеел русенският ага Тръстеникооглу Смаил ага, който бил страшен за кърджалиите и даалиите. На 14 октомври 1802 год. дошла друга напаст. Станало голямо земетресение, което съборило в Трявна, Дряново и други селища в тоя край много къщи. А през 1811 год. по време на войната на Русия с Турция, когато русите достигнали до с. Мусина изгорили Русе, Свищов, Никопол, минали до Плевен, Ловеч, Севлиево и се разположили на зимовище в Габрово, в Дряново се настанили силни турски войскови части. Населението взело да пищи кански от тях. Именно за това време поп Рачо от Дряново е записал в един църковен миней: „1811. Да се знае, как доде Московеца до Мусина. Тази година стана глад велик. Жито стана 1 гроша крината“. А поп Йовчо от Трявна допълва, че на 11.I.1811 год. имало голям сняг. Един грош за крина жито е било тогава скъпотия, защото няколко години преди това, през 1795 год. тя е струвала само пет пари. А още една година преди това, през 1794 год., когато също „стана глад“, било още по-скъпо, ока жито струвала 19 пари.

Засилили се произволите на турската власт. Особено чести станали нападенията над търговците и занаятчиите от града, които обикаляли страната да продават стоката, произведена от тях, или да купуват храни и материали за преработка. Тук ще цитираме няколко дописки, преписки и писма от онова време, които разказват именно за такива случаи и дават представа за живота на дряновци под турско робство.

В няколко писма до прочутия векилин в Търново Георги поп Симеонов, дряновци му се оплакват от произвола на представителите на турската власт в града. През 1859 год. (с писмо от 22 април с. г.) първенците от Дряново молили Георги поп Симеонов „прилежно с народа барабар заради дето бяхме хортували за мюдюрина – хаджи Арон-аа, да се изкара месеца, че да ни проводят други. Той става стои два месеца и хортувахми си с народа, ако да върви на сегашния осул, както и заповядат да стои, като сми го намерили мунасип за мюдюрин. Обаче той зафана да прави работи без прилика, които не са кабул ни на Вас, ни на нас. Той зафана ена автар на всекиго и пр. други работи. И еснафите ни от всякашните махали, събрали бяха се хора да дойдат на Търново, на шекест у мюдюрина и да искат други да ни проводят. Обаче ние ги възбранихме които се подписваме поименно отдолу: Ганчо х. Цаков, Хаджи Пенчо Корукалфа, Илия Кабзамала, Пеньо Чорбаджи, Пенчо Махлабаши, Стоян Махлабаши, Теньо Махлабаши, Кольо Махлабаши, Иван Махлабаши, Хаджи Кольо.“

От това писмо до Георги поп Симеонов научаваме не само за недоволството на дряновци от един турски управник от местния мюдюрин, но че същият е покръстен евреин и най-важното, че народът заставил първенците си да се застъпят за изгонването му. Десет години по-късно, с друго изложение дряновци се оплакват от един друг свой мюдюрин – Неджиб-аа, от когото страдали и българи, и турци. Обкръжил се с трима-четирима главорези, той извършил „свирепства и на турци, и на християни“. Първенците от Дряново искали от Георги поп Симеонов да ходатайствува пред търновския каймакамин да смени мюдюрина. Интересно е, че това изложение е подписано и от един турчин – хаджи Хасан Ага.

През 1855 год. в Дряново била настанена турска войска, която почнала да прави золуми. Първенците пак отправили две писма до векилина в Търново да се застъпи за тях и да уреди изтеглянето на войската от селището. В едното писмо от 5 юни 1855 год. се казва: „Прочие склонно и приятелски обявяваме Вашето господство заради аскера, какво досега струвахме гайрет до де имаше захире по хората и направихме го и дааре. Обаче сега … да намериш един колайлък и да ги вдигнат, за да не ги теглим …“

В друго писмо до Георги поп Симеонов от 28 юни 1855 год. му се оплакват вече не чорбаджиите и първенците, а сиромасите, „фукарата“ от Дряново. Оплаквали се от притесненията на чорбаджията си х. Пенчо Халбито. От двама чорбаджии – от чорбаджи Цончо и Пеню Чорбаджи се оплакал на 28 юни 1854 год. и представителят на еснафите х. Илия Кабзамала, защото правели заради владиката „маслахат“, т. е. големи разноски от обществената каса.

Тежка била и ангарията, която трябвало да работят дряновци на турската държава. Това научаваме пак от едно писмо на първенците им до Георги поп Симеонов, с което те се учудват, че вече идвали няколко писма, „тескерета“ до Дряново, с които властта искала за ангария дюлгери за Силистра. Изпратили веднаж пет души, после поискали още четири, после още 15 души. „Дадохме дюлгери хем за Силистра, хем и за Варна“ – пишат чорбаджиите. Горките дряновски дюлгери! Те и без това били най-бедното българско население, но не ги отминавала и тежката ангария, която трябвало да дават безплатно на турската държава. Изглежда, че турците често са си служили за укрепване или възстановяване на крепостите с ангария, за да спестят държавни средства. И понеже дряновските дюлгери били прочути, тях не ги отминавала „честта“ да работят без пари за султана и империята му. От чорбаджиите само се искало да ги изпращат без забавяне.

Освен за крепости, дюлгерска ангария трябвало да се отбива и за строеж на татарски жилища, при настаняването на татарите в България към 1858 год. От дряновци се искало да построят 14 къщи – „юрти“ на татарите в с. Торбалъжи – Габровско. В писмо, подписано от х. Пенчо, Дядо Пеньо, Христо Мизлич Юрганджи и Рачо Мизлич Юрганджи от Дряново до татарския старейшина „артана шуетина“ в Торбалъжи, го молят да бъдат освободени дряновци от такава тежест и строежът на юртите да се „разфарля на сяко селу терек на Габрово или на Трявна“. А от Торбалъжи дошли няколко „пусули“ – нареждания, непременно и бързо да се ходи и се строят татарските къщи – разбира се, пак безплатно, пак за сметка на дряновското население и най-вече на дюлгерите.

В друго писмо до Георги поп Симеонов от средата на миналия век, дряновските първенци му се оплакват от разбойнически грабежи . . . „почтений господарю Георги Чорбаджи и пр. господар. Ето да знайте, брате, много золуми имаме от тези цигани. Защото тази година дохождат да обират в нашето село. А ние ги подиряме. Те имат силяф (оръжие – П. Ч). Не можем да ги уловим, щото сме християни. Не можем да се гечим (прехранваме – П. Ч.) от тези читаци. Зимаска ни изкрадаха 15 къщи. Обраха дрехи, всякакви работи. Та ги дирихме чак до Осъма и ги знайме какво са тези хайрсъзи (кои са те – П. Ч.). А сига стана ясно, какво ги знайме синца. И сме даваджии всичко село на тези цигани, що много са ни разплаквали. Ако стане акт (дело – П. Ч.), за да водиме, синца сме готови заради какво пишем това писямце, да ни кажете. . . октомври 12, 1857″.

В подобно писмо от 1851 год. пак до същия, подписано от Дряновския първенец х. Пеню Генчев, има оплакване за още един такъв случай, само че станал извън Дряново. „Сиятелнейший … наш г-н Георгиев поздравявам та аз началник Дряновский, г-н Пеню Генчоолу. Аз ти изяснявам заради една работа. Наши момчета зели лятос храна от Никополската каза – шест коли жито и ечемик и папур. Излязохме от Никополската каза. Додохме до нашата каза, до Мусина село . . . Уловиха ни колата … Изправи тази работа. Защото тези момчета са ханджии и са нужни за храна пак за помежду ни“

Един такъв случай изнася през 1874 год. и издаваният в Цариград вестник „Източно време“ (бр. 43, 7, XII. 1874), по дописка от Дряново: „Дряново, Ноември. Пътуванието в Туна вилаети е станало твърде примеждливо, а най-повече в Търновската. Черкезите, па може би и от друга народност, под вид на черкези (дописникът явно намеква, че се отнася за турци – П. Ч), свободно си извършват злодеянията, щото мирните и трудолюбиви жители не могат да пътуват безопасно и да си вършат търговията свободно.

Наши съотечественици – дряновци, тръгват за Свищов с намерение да купуват стока и земат под лихва пари. На пътя ги преварят близо до Свищов една чета черкези, нападат ги, да вземат парите им до едно петаче – 12-13 хил. гроша. Събличат им дрехите, вземат им обувките и им откарват и конете. Хорицата като остават без парите си, остават голи и боси, щото щели да загинат от студ. Хората по улиците свищовски, без да имат пари да си купят дрехи, за да запазят тялото си поне от студа … Правителството (т. е. властта – П. Ч) нищо не направи.

Други наши обущари, като се връщаха от Никопол, нападат са и са обират. Колкото парици имали – взели ги. Правителството нищо не предприема“. И в още едно оплакване до Георги поп Симеонов от 15.IX.1860 год. от Дряново, го молят да се застъпи пред турската власт за дряновци. Като се връщали от Добруджа, те били нападнати и обрани от турци. Крадците били заловени и затворени в Шумен, но парите им не били върнати.

В едно от писмата си до Георги С. Раковски от 10.VII.1861 год. търновецът Христо х. Николов му пише: „Нашата криза от два и повече месеца е в много лошаво състояние. Хайдутлуци почти всеки ден стават, дето не смеят да излягат от града и селата, за да правят търговията си. И са тъй смаяни, че не знаят що да правят. Между Катранджиите и Дряново обират се други четирима. Тоже им вземат два коня, парите и дрехите…“

Може би за същия случай се отнася и писмото на Александър Е. Шишманов – пак до Г. С. Раковски от 28. VII. 1861 год.: „Обраха се шест хора и това в един сахат разстояние от Дряново, дето такова зло от 20 години насам не ще да е ставало, не са е чуло. И като се извести Феим паша, мислите ли„ че за някои мерки. Опази боже! И ако упознаят българите някой турчин или хванат някого като злодеец, излизат въобще бейовете за тях кефил, че са добри хора или им ищат турци свидетели, че не е тоз или онзи турчин злодеец. Не е ли това все старата приказка, бедни българи!“

Твърде показателна за притесненията, на които са били подложени българите по време на турското робство, включително и дряновци, е и дописката, изпратена от Дряново на 30.X.1875 год. и публикувана във в. „Напредък“ (бр. 70 от 23 ноември 1875 година.):

„Бог високо, цар далеко…”

От всички точки почти на Балканския полуостров, който е под суверенитета на Н. импер. В. Султана, издигат се отчаятелни викове срещу угнетенията и неправдите, сторени от господствуващото племе върху мирните, трудолюбивите и верни поданици на султана .. . Хеле пък от Ески Заарското преключение (Старозагорското въстание – П. Ч.) и до сега каквизи угнетения и притеснения са се извършили, щото едва ли биха се повярвали за истини. Всички ние българите изобщо вече сме очернени с името комита, каквото и да говориш, както и да се оправдаваш…

И наште тука около и вътре в нахията ни лежащи турски села не малко пакости, злодеяния и див фанатизъм са употребили върху бедните и беззащитни пътници: обрани до пара, съблечени по една риза, с разцепени глави, със строшени кости, на някои стоките разграбени и други много такива.

… Три часа далеч от градеца ни има едно дере – долина, с название Корудере, което е станало врата на митарства и на ада. Който мине оттам, не може да мине. Там сред пътя стои обтегнат един зелен пояс, а ловджиите са скрити в гората. Този знак показва, че който пътник замине, трябва да се опре и да си даде колко пари има, инак господ да му е на помощ. И той сам знае какво има да си потегли от дързостните засадници… Наш един съотечественик (дряновец), като отхождаше за Севлиево, посрещат го в едно дере двама зайчари (т. е. турци – П. Ч.), извикват му и той слезва от коня. Претърсват го за пари и като намерили само 10 гроша, разядосали се защо няма повече налагат го тъй добре, щото го оставили полумъртъв в тази горска долина. После минуват случайно пътници, натоварват го на коня и го докарват у дома му.“

„В нашия градец има един ага на име Осман. Той е прочут мюлтезимин по неописаните си злоупотребления. И той Повече взема се българските села. Той има свой страшен покровител един богаташ турчин хаджи Абдулооглу от Горна Оряховица.“

Предавам изцяло горните дописки, защото те са много искрени по своя език и дълбоко възмущение срещу неправдите и мъките, на които са били подложени българите от Дряново и от цялата поробена страна. Тия дописки толкова картинно и правдиво разкриват тежкия живот на българите в тоя край, че нямат нужда от повече коментарии и пояснения. Но твърде тежко било и икономическото положение на мнозинството от българите в Дряново. За илюстрация ще цитираме само още една дописка (в-к „Напредък“ – Цариград, бр. 34, 22. III. 1875 година):

„Дряново, 2 март 1875 год. Населението в нашето Дряновско окружие е в доста притеснително положени. Общо оплакувание и жалование са слуша навсякъде, във всяка къща. Усилни времена дошле, гечим няма, даване тежко, кярове няма – с тези думи стават по настоящемо разговорите по кафенетата и дюгените. Голямо безпаричие владее в жителството. Търговията съвсем заспала. Земанията и даванията станаха затруднителни, доста хора кръстосали ръце и се чудят каква да я вършат, според това, че и дето има хора да вземат пари, не могат да вземат. На мнозина хора пари пропаднаха, стока дава на вересия и бог знае кога ще я вземне. У селяните като няма пари, страдат и гражданите. А модата успява с исполински крачки, е всичката си разкошност. Става близо 60 дена, как е покрил снега лицето на земята покрай полите на Балкана на дълбочина 7-8 педи, пътищата станаха непроходими. Доста дивеч се излови, като диви свине, сърни, лисици, диви пуйки и други. В Габрово чуваме донесли до 10 сърни живи замръзнали в Балкана. По причина на лятошната продължителна суша, хората нямаше да си доставят сено за животните за през зимата и сега се усеща голяма нужда за храна. Освен плява друга храна няма и тя една и половина пари оката. От полето и зад Балкана са докарани доста добитък, за да го иззимуват. Зимата беше доста силна в разстояние на 59 дена. Но слава богу, снегът почна да се топи и времето се постопли. Оплакват се селяните в окръжието, че много овце загинали от шарката.

Новият данък „беделу аскерие“ доста смути населението в Дряново. Наложено им е 33 хил. гроша. На 700 души, които според царския талимат трябва да бъдат на възраст на по 18-19 години, а сега се налага и на най-малките, на 2 или 3 месеца отрочета. Ако един сиромах или от средно състояние човек да има 5-6 човека на тази възраст или се учат в училището, трябва да плаща 200 или 250 гроша само за бедел, когато този баща едва може да ги нахрани или облече. По тази причина доста често събрания правеха, за да ги разпоредат, но никак не можеха да се съгласят и разхвърлят този данък. Тези събрания не правеха нищо друго освен викове и разпри междуособни.

Ето правите или неправи данъци на един селянин или гражданин:

Редовният данък виргия на мюлтезимина за 12-13 артикула; на бегликчия; на серджимджия за свине; на шарабачия; будел; на емлякчия; седем редовни бирници влязват в дома на един поданик – излезе единия, срешва го другия. Селянинът в разстояние на една година и на 1 месец или 2 най-повече, остава спокоен. Освен това селянинът заборчлял до уши, като зел пари с лихва 100 гроша за 170 за годината. Тапуджии заобикалят окръжието, за да дават нови тапии на притежателите на мюлковете, защото ветите не стрували. Ресумчии и шарабгюмрукчии заобикалят пътищата и тежко и горко, ако падне някои сиромах в ръцете им, ако кара волове или биволи без ново тескере, или да е купил някой 5-6 ведра вино и да няма тескере. Господ да му е на помощ, скубят го без съжаление.

Тукашните хора правят малко много търговия с тия два артикула, но те са твърде спънати, щото не може свободно да се търгува, да се припечелят пет пари, за да се плати теклифата на царщината.“

На края дописникът – „един колибарин“, както се е подписал, вероятно някой от учителите или революционните деятели, препоръчва на правителството данъкът бедел да се плаща, както и по-рано след като момчето стане на 17 години.

В нашата доосвобожденска публицистика рядко може да се срещне статия или дописка по-правдива, по-аргументирана и разобличаваща порядъка на турската поробителска власт и на чорбаджиите, от тази. В нея дописникът от Дряново разкрива безскрупулността на властва, стремежа да се налагат все повече и по-големи данъци, да се заобикалят законите, да се тормози българското население. А „лихвите, които вземали лихварите, разбира се, чорбаджии, както се вижда, наистина били безбожни – 70%. Застой в търговията, упадък на занаятите, липса на оборот, тревога за утрешния ден – дописникът само изброява фактите, но и без да ги анализира, личи, че животът в Дряново към края на робството били твърде тежък. Вярно е, че се споменава и за едно природно бедствие – суша, през предната година, която дала своето отражение за влошаване на живота на местното и околното население. Люта била и зимата. Мимоходом дописникът намеква и за появяване на „модата“, т. е. налагането на европейските стоки в бита на хората, конкуренцията, която започнала да нанася удар след удар на занаятчийското съсловие и производство. Но в случая не тези фактори били решаващите за влошаването на икономическото положение, за обедняването на населението в Дряново. Главното било непоносимото данъчно бреме, произволът на властта и нейните чиновници и експлоатацията от страна на чорбаджиите. Стесняването на пазарите, общият икономически упадък в турската империя дали своето отражение. Като се прибавят към тия факти и фактори и безправието на бедното българско население, безнаказаността, грабежите, насилията, золумите и хайдутлуците на безброй турски банди над „раята“, ще може да се получи пълна представа за истинската картина на положението в Дряново през турското владичество. Всичко това притеснявало ,до крайност дряновци, карало да се вълнуват по-будните и по-свободолюбивите от тях, да не искат да се примиряват с робското си положение. И когато говорим за живото и постоянно участие на българите от Дряново в национално-революционните борби и освободителни движения, трябва да не забравяме именно тежкото положение на населението в Дряново, особено през XIX век.

Когато става въпрос за бита и поминъка на дряновци преди Освобождението, за техния тежък живот, редно е да се каже нещо и за дряновските чорбаджии. Те, както много други чорбаджии в страната, гледали преди всичко интересите си и не се посвенявали да ограбват и подтискат своите сънародници. Дряновските чорбаджии, макар и не толкова много на брой, обаче останали завинаги в историята с клеймото на ревностни крепители на турската власт. Именно те написали известното писмо до въстаниците в Дряновския манастир през м. май 1876 год. да не се сражават повече, а да се предадат на турците. Разбира се, те били принудени да напишат това писмо под ножа на страшния Фазлъ паша. Той сам им го диктувал. Но така или иначе, постъпката на дряновските чорбаджии остава завинаги в историята като едно срамно петно за тях.

Всъщност, едно по-дълбоко вникване по въпроса за дряновските чорбаджии ще открие далече преди този момент тяхната истинска природа. Те били още от далечни времена лихвари. С богатството и могъществото си чорбаджиите почти заробили своите съграждани и околното население, въпреки голямото му трудолюбие. За да подтискат здраво беднотията, те не се спирали пред никакви средства, колкото и да били груби. Чорбаджиите смазвали всяка проява на недоволство от техния гнет. Още през 1856-57 год., когато не били толкова развихрени страстите и делението на млади и стари, когато чорбаджиите още не били предмет на непрекъснати нападки и одумки в българския печат и в емигрантските среди, както по-късно, в разгара на революционните борби, повече от дряновските чорбаджии държали за владиката грък. „Народът стенеше под неговите неправди (на митрополита грък Неофит – П. Ч.) и насилствия, но народната свобода беше както и днес в ръцете на „представителите народни“, т. е. на чорбаджиите градски и селски. А техните сърца бяха в ръцете на негово Преосвещенство. И никой не рачеше да чуе за народните страдания – нарежда едно писмо до султана от онова време, по повод църковните борби за самостоятелна българска църква. И продължава: „Чорбаджиите от Дряново- Търново, Трявна, Беброво, Габрово, Елена, Килифарево, Лясковец и други бяха заслепени от благословеното злато и не се обръщаха да видят страданията народни.“ А в едно писмо, писано до един търновски първенец във връзка с Филип Тотювата чета от 1867 г., която преминала край Дряново и след разпръскването й се укрила из околните колибарски селища, х. Пенчо от Дряново декларира: „Много здраве, кир Никифоре, ето като получих писмото и го прочетох. Ние нямаме хабер от този измет (става въпрос за народните борци, четници от Филип Тотювата чета – П. Ч.), защо нали знайте ние не можем да идими на сяка колиба … То нидейте уйдисва … защо на една райя като й дадеш малко юзда или като му пувикниш. То тази работа тъй я мислът. Да са ни посрамими едни други … Много здраве на Никола Бояджиулу. Много здраве от х. Мустафа от Мемлекета.“

Това старание, да нямат нищо общо с революционерите, с борците за национално освобождение, с „тази измет“, както ги нарича х. Пенчо, дряновските чорбаджии проявявали до края на своето съществувание като класа, дори и след Освобождението. Освен че давал пари с безбожна лихва на нуждаещите се, чорбаджиите ограбвали народа и при събиране на данъците. Те откупували това право от турската власт с цел да съберат двойно – от данъка, който се иска и да натъпчат кесиите си с още пари и злато. Пък тогава, както видяхме по-горе, имало най-различни данъци. Турската власт не се уморявала да измисля все нови и нови данъци, за да изсмуква и потта на осиромашялата рая.

Макар и непрекъснато да се трудели в своите работилници и на къра, дряновските еснафи, дюлгери и земеделци не можели да издържат на толкова много данъци и често били принуждавани да се обръщат за помощ към чорбаджиите, да искат заеми и храни от тях. Към това ги подтиквали и редица природни бедствия и неурожаи, когато всичко ставало скъпо и прескъпо. Такива тежки години задълго оставали в паметта на хората, а последствията им тежали на цели поколения, защото трябвало да плащат стократно взетия тогава назаем грош от чорбаджията.

Но освен че давали пари с невъзможно висока лихва и трупали злато при събирането на данъците, дряновските чорбаджии имали и други начини да държат в ръцете си народа. Всеки чорбаджия си имал и свой дюкян, а махалата, в която бил дюкянът, трябвало да пазарува само от чорбаджията си. Последният давал на махленците на вересия, а когато се приберяла жетвата и се обирали лозята, получавал срещу дълга им всичко в натура, разбира се, два-три пъти повече, отколкото му дължали хората. Въобще чорбаджиите притискали във всяко отношение „фукарите“ (тоя термин за означаване бендотията още тогава бил въведен и то от дряновските чорбаджии). Така наричали те простия народ в писмата си до турските големци и власти в Търново. И досега се знаят имената на някои дряновски чорбаджии, прославили се като лихвари и кожодери през своето време: х. Пенчо поп Георгиев, х. Цончо, х. Димитър и др. Например, малко преди обявяването на Руско-турската война, след героичното Априлско въстание, х. Цончо продал заради дългове къщите на своите длъжници. А за х. Димитър и сега се помни и разказва следният случай: Отишъл при него един сиромах и му поискал пари на заем. Чорбаджията стоял пред огнището, където горял огън. Свил той от тютюн две цигари и подал едната на просителя, заедно с кибрит. Човекът, поласкан от вниманието на чорбаджията, който му дал и цигара, и кибрит“ побързал да запали цигарата като драснал клечка кибрит. А х. Димитър това и чакал: „Ах керата! Имаш огън пред себе си, а хабиш клечка за цигарата си. Пари от мене няма да видиш! Щом си такъв разсипник и не спастряш, няма никога да ми ги върнеш!“ И изгонил бедняка.

Повече, или почти всички дряновски чорбаджии били хаджии. Хаджилъкът бил един от важните белези на чорбаджийското достолепие и те се стремели непременно да идат до Ерусалим, за да посетят Божи гроб и да се окичат с титлата „хаджия“. Като пръв хаджия в Дряново е известен х. Гою, който отишъл в Ерусалим през 1803 г. с х. Христо от Трявна, х. Парашкев и поп Стамат от Търново и х. Хр. Рачков от Габрово. През време на робството са известни имената на редица чорбаджии хаджи в Дряново: х. Пенчо, х. Пеньо, х. Станю Лавчиев (по данни от 1840 г.), х. Цачо (1843 г., х. Георги (1845 г.), х. Петко (1847 г.), х. Стефан, х. Сава, х. Генчо, х. Димитър, х. Ганчо (1858 г.), х. Никола (1860 г.), х. Славчо, х. Ганьо, х. поп Васил (1875 г.), х. Цончо и др. Някои от тях години наред стояли на чело на местното управление и се прочули като големи търговци и богаташи. Например, х. Цончо натрупал огромно богатство и се съдил дълго време с друг богаташ от Търново, Стефан Карагьозов, пак за пари. Процесът им стигнал чак до Цариград. Протакал се с години и струвал много скъпо, но х. Цочо не искал да се откаже от борбата. През 1853 г. х. Пенчо поп Гергев ходил в Габрово да събира „юруш“ и събрал 10 000 гроша.

Дряновските чорбаджии държали връзка и се опирали на вече споменатия султански векилин за Търновската каза през средата на XIX век Георги поп Симеонов от Арбанаси. За това свидетелствува оживената кореспонденция, която водели с него по различни въпроси, свързани с Дряново. Те го осведомяват за настроението на местното население, молят го да се застъпи пред турската власт за някои неща, докладват му за обществените работи, дори за борбите помежду си, кой да управлява градеца. Например на 12.X.1852 г. му писали следното: „Да знаеш, кир Георге, какво се събрахме от колибите и от селу и видяхме исапа (сметката – П. Ч.) на чорбаджиите и намерихме монасип (за добре, за целесъобразно – П. Ч.) стана турихме и Генча Чорбаджи и Бобя Кабзамала. Тъй са согласихме синца от селу и от колибите. И Мустафа питайте за хисапа.“ Писмото подписали чорбаджиите: х. Генчо Курукалфа, х. Пенчо, Пенчо Шарколи, Танчо х. Цаков, Минчо поп Герчев, Петре Цилу и кметовете на махалите: Колю Тожумахлабаши, Дону Махлабаши, Миху Махлабаши, Станю Махлабаши, Стойчо махлабаши. От това писмо също личи и един друг факт – че колибите и махалите около Дряново, които после се обособили като самостоятелни селца, през миналия век били неразделна част от него и че техните жители, в случая старейшините махлабашиите вземали участие в управлението му наравно с местните чорбаджии.

Други писма до Георги поп Симеонов са подписвани от х. Пенчо Халбиту, Пеньо Терзиолу, Илия Менев Кабзамала, Цончо х. Цачев, Никола х. Христов, х. Пеньо Генчев. Например, последният в едно писмо от 1851 г. сам се титулува: „Аз началник Дряновский г-н Пеню Генчоулу“, и подпечатва писмото си със собствен печат, белег на първенство.

Към края на робството някои чорбаджии се заемат с изпълнението и на други финансови задачи на държавата, със събирането на данъците и др. освен събирането на беглика. Например, чорбаджии Христо си е водил бележки подробно за редица финансови операции, с колко пари разполага и пр., от които бележки наистина може да се прецени размаха на дейността на този чорбаджия, а от там да се съди за силата и влиянието му.

Хесапа на 1869 сене.

Що е приел х. Христо пари: 666 356 гроша от селата. Що предава за борча х. Христо: 646000 гроша дал на х. Павли.

За х. Христов масраф: 850 гроша. За Осман Пехливан: 1600 гроша.

Що сме дали от 1 август 1874 г.: бели меджидии – 831 900; лири турски 49 830; франги – 47 962.

На друго място в друг тефтер той е отбелязал, че през 1874-75 г. има събрани 3 940 821 бели меджидии, 34 608 турски лири, 38 962 франги и пр. Същият събирал данъци не само в Дряновско, но и от редица села в Търновско, Ловешко, Плевенско, Габровско, от Самоводене, Калтинец, Кованлъка, Хотница, Сергьовец, Драгижево, Каниново, Горна Липница, Димча, Патрец, Драганово, Осмо Калугерово и др.

Разбира се, повече от тези пари отивали за държавната хазна, но и това, което оставало в джоба и закопано в мазето на х. Христо, не било малко. Синът му Никола х. Христов през 1852 г. закупил събирането на данъка харач и тръгнал да го събира. Но нему му се искало да измами населението, та започнал деятелността си без „тефтер“. Ала дряновци не се оставили да бъдат мамени, връщали го и се оплаквали:,, Как ще да е харачер. Поменахте за тефтер, а той тефтер не извади.“

Дряновските чорбаджии държали в ръцете си и крупната търговия. Още през 1845 г. те търгували и с овце, и имали търговски връзки със Салчо Чомаков – прочут пловдивски, джелепин, търговец и лихвар, родом от Копривщица. Богати соватчии и джелепи от Дряново, като х. Цончо, откарвали есенно време отхранените по соватите и в Балкана стотици глави ялови крави, негодни за работа волове и биволи, към Цариград и в Анадола и ги продавали на тамошните касапи. Част от добитъка го колели още в Дряново и правели пак за търговия пастърма, суджуци, лой и пр., които също продавали в Цариград и в страната. Соватчийството, зародило се през втората половина на XIX век, се развило като една от доходните дейности на някои дряновски чорбаджии.

Редица документи, запазени сега в ОДА Търново, дават представа за това, с какво са се занимавали дряновските богаташи по време на робството и за техните връзки с търновските търговци. Един договор, сключен между х. Стойчо Ненов от Дряново и фирмата Никола Минчоулу в Търново от 7 юни 1860 г. урежда въпроса за продажбата на бубено семе по 630 гроша оката и плащането по сделката. Хаджи Пенчо х. Цачов от Дряново пише до същата фирма на 3 март 1859 г. относно закупени кожи за фирмата, от която взел капаро 4687 гроша. Хаджи Цончо х. Цончов иска от фирмата нови бележки за получени стоки, бакър и други на кредит. Хаджи Цачо х. Цачов пише на два пъти през 1861 и 1863 г. все на същата фирма, за уреждане сметките от търговските сделки.

Дряновските чорбаджии, за разлика от чорбаджиите в някои други населени места, не се занимавали главно със земеделие, а най-вече с търговия. Те отрано се ориентирали към едра търговия, към закупуване правото да събират данъци, към соватчилък и т. н., защото носели големи печалби. Това пък укрепвало тяхното могъщество и сила не само пред местното българско население, но и в околността. Още през 1839 г. тревненските първенци искали „тескере“ от векилина Георги поп Симеонов в Търново, за пренасяне храни от Дряново: „За да вземним 200 крини жито“, „да земниме храната се от Дряново“.

Никак не е чудно, като се има предвид богатствата и нравите им, че чорбаджиите били и против участието на Дряново в Априлското въстание, както и в другите революционни движения преди това. Те още преди това, още в края на 1875 г., повикали около 100 турски войници в града, за да пазят имотите и чорбаджилъка им. Не е за учудване и фактът, че дори при пристигането на руските войски и на българското опълчение в края на м. юли 1877 година дряновските чорбаджии направили всичко възможно (ала без успешно!) да попречат на младите дряновчани да се запишат също в опълчението.

Разбира се, не чорбаджиите са творили историята на Дряново. В края на краищата, те не са могли да попречат на развитието му и за запазването на неговия български облик и национално самочувствие. Ала историята не може да ги спомене с добро, нито да ги отмине, без да разкаже на новите поколения, как са потискали бедния народ в Дряново и околността му пазят имотите и чорбаджилъка им. Не е за учудване и фактът, че дори при пристигането на руските войски и на българското опълчение в края на м. юли 1877 година дряновските чорбаджии направили всичко възможно (ала без успешно!) да попречат на младите дряновчани да се запишат също в опълчението.

Разбира се, не чорбаджиите са творили историята на Дряново. В края на краищата, те не са могли да попречат на развитието му и за запазването на неговия български облик и национално самочувствие. Ала историята не може да ги спомене с добро, нито да ги отмине, без да разкаже на новите поколения, как са потискали бедния народ в Дряново и околността му

Страници от историята

Новини

виж всички